Виждал бе всичко това и по-рано. Поискаха достъп до записите на разпитите им, извършени от местните власти, но той им бе отказан. Собствените им уреди за правене на подобни записи, дори пособията за писане бяха откраднати от багажа им и оплакванията им бяха протакани и пренебрегвани. Тези хора нямаха абсолютно никакво уважение към дипломатическите условности — нещо типично, помисли си Ейръс, за ситуация, при която властта се поддържа от въоръжени с пушки младоци с налудничави погледи и винаги готови да цитират правилници. Именно те го плашеха най-много — младежите с изписано безумие в очите, които изглеждаха твърде еднакво. Фанатични, защото знаеха само онуй, което им наливаха в главите. Навярно обучавани подсъзнателно с рефлексни записи свръх всякакви разумни граници. „Не разговаряйте с тях — бе предупредил сподвижниците си. — Правете, каквото ви кажат, и отправяйте протестите си само към висшестоящите им.“
Отдавна бе изгубил вече нишката на предаването. Вдигна глава и се огледа — Диас седеше, вперила очи в екрана, Бела разиграваше логически задачи. Ейръс хвърли скришом поглед на часовника си, който се бе опитал да синхронизира с часовете на съюзистите, различни от земното време, от това на Пел, от стандартното, използвано от Компанията. Закъсняваше с час. Беше изминал цял час, откакто бяха дошли тук.
Прехапа устни, упорито насочи вниманието си към филма на екрана, който можеше само временно да отвлече мислите му, и то без особен успех: клевети, с каквито бяха свикнали. Ако целта бе да ги дразнят, не я бяха постигнали.
Най-накрая се чу шум пред вратата и тя се отвори. Тед Марш влезе, носейки двете си чанти; в коридора се мярнаха двама млади пазачи с пушки. Вратата се затвори. Марш пристъпи със сведени очи, но панелите към всички спални бяха дръпнати така, че да ги закриват.
— В коя? — рече той, принуден да спре и да ги попита.
— Назад, вляво — каза Ейръс.
Марш пресече обратно хола и постави чантите си пред указаната врата. Кафявата му коса бе разчорлена, кичури висяха край ушите му; яката му бе намачкана. Не искаше да ги погледне. Движенията му бяха резки и неспокойни.
— Къде беше? — запита го остро Ейръс, преди да успее да се измъкне.
Марш извърна глава.
— Грешка при преместването ми тук. Компютърът им ме бе прехвърлил някъде другаде.
Другите вдигнаха погледи и се вслушаха. Марш го гледаше втренчено, облян в пот.
„Да го улича в лъжа ли? Да издам собствената си нервност?“ Бяха напълно сигурни, че всички стаи са наблюдавани. Можеше да нарече Марш лъжец и да покаже, че играта бе стигнала до някакъв предел. Биха могли — съзнанието му се отврати от мисълта — да вкарат Тед в банята, да тикнат главата му под водата и да измъкнат от него истината със същия успех, с който го разпитваше Съюзът. Нервите на Марш едва ли биха издържали, ако го стореха. Кой и какво би спечелил от това оставаше обаче под въпрос.
Може би — обзе го изведнъж състрадание — Тед пазеше мълчание, както му бе наредено. Навярно Марш искаше да им се довери, но вместо туй се подчиняваше на заповедта му да не говори, страдайки от верността си. Но Ейръс се съмняваше, че е така. Съюзистите бяха избрали, разбира се, него — не като слаб човек, а като най-слабия от четиримата. Марш отмести поглед, внесе чантите си в стаята и изтегли обратно панелната врата.
Ейръс не благоволи да размени дори поглед с останалите. Сигурно ги следяха и с камери и то непрекъснато. Обърна се към екрана и се загледа във филма.
Нужно им бе време — време, спечелено по този начин или чрез споразумения. Затова напрежението бе по-поносимо. Всекидневно спореха със Съюза, всеки път с различни служители. По принцип Съюзът бе съгласен с предложенията им, проявяваше интерес, разговаряше и обсъждаше, препращаше ги към една или друга комисия, заяждаше се по протоколни въпроси. По протокола, след като от багажа им бяха откраднати материали! Всичко бе протакане и от двете страни и на Ейръс му се искаше да разбере причината за тяхното бавене.