А Марш се движеше сред тях, присъстваше на разговорите им, лишен от тяхната морална подкрепа, защото да се пита за причини или да се предлага утеха означаваше да се наруши мълчанието, което бе отбранителната им стена. „Защо?“ — бе написал веднъж Ейръс върху пластмасовата повърхност на масата край ръката на Марш. С потния връх на пръста си — нещо, което вярваше, че никаква камера не би засякла. И когато това не предизвика никаква реакция, добави още „Какво?“ Марш бе изтрил и двете, без да напише нищо, бе извърнал лицето си на другата страна с треперещи устни, на прага на нервен срив. Ейръс не повтори въпроса.
Сега той най-сетне стана, отиде до вратата на Марш, плъзна я встрани, без да почука.
Марш седеше на леглото напълно облечен, със скръстени пред гърдите си ръце, гледаше стената или отвъд нея.
Ейръс се приближи до него и се наведе над ухото му.
— Накратко — рече той с възможно най-тихия шепот, без да е уверен, че и той би останал нечут, — какво мислиш, че става? Разпитваха ли те? Отговори ми.
Секундите минаваха. Марш бавно поклати глава.
— Отговори — настоя Ейръс.
— Нарочен съм за закъснения — отвърна Марш със заекващо шептене. — Указанията за мен никога не са точни. Винаги има някакво объркване. Карат ме да стоя и чакам с часове. Това е всичко, сър.
— Вярвам ти — заяви Ейръс.
Не бе сигурен, че е така, но все пак го каза да успокои Тед и го потупа по рамото. Марш не издържа и се разплака, сълзи потекоха по лицето му, мъчеше се да се овладее. Заради предполагаемите камери — вечно се безпокояха за камерите, каквито вярваха, че има в стаите им.
Ейръс бе покрусен от реакцията, от съмнението, че самите те измъчваха Марш също толкова, колкото и Съюза. Излезе от стаята и се върна в хола. И в изблик на гняв спря насред помещението, обърна лице към богато украсеното кристално осветително тяло на тавана, за което имаха най-много подозрения, че скрива камера за шпионирането им.
— Протестирам — рече той остро — срещу подобен умишлен и незаслужен тормоз.
После се извърна и отново седна пред визора. Единствената реакция на спътниците му бе да го погледат за миг. Отново настъпи тишина.
На следващата сутрин нищо не показа, че случаят е бил забелязан. Въоръжен с пушка манекен им донесе програмата за деня.
„Среща 08:00 ч“ — бе записано в нея. Денят започваше рано. Нямаше друга информация — нито тема, нито с кого, нито къде ще се състои срещата, нито дори споменаване как е организиран обядът, което обикновено се включваше в програмата. Марш излезе от стаята си със сенки под очите, сякаш не бе спал.
— Нямаме много време за закуска — забеляза Ейръс; обикновено им я носеха в апартамента в седем и половина, а вече бяха минали няколко минути след този час.
Лампата край вратата светна за втори път. Отвориха я отвън, но вместо закуска там стояха трима пазачи манекени.
— Ейръс — каза единият. Само това, без любезности. — Елате.
Прехапа устни, за да не отвърне. С тях не биваше да се спори, така бе казал на хората си. Погледна спътниците си, върна се да си вземе сакото, разигравайки същата игра, като губеше време и нарочно дразнеше тези, които го чакаха. Когато прецени, че се е забавил достатъчно, за да стане ясно, отиде сам до вратата и застана сред конвоя от млади пазачи.
„Марш — бе първото, което си помисли. — Каква е играта им с Марш?“
Поведоха го по коридора в обичайната посока към асансьора, после след поредица от прекачвания и проходи без надписи или обозначения стигнаха до заседателните зали и офисите, което уталожи първоначалното му безпокойство. Влязоха в познато помещение и го прекосиха към една от трите стаи за разпит. Този път бяха военни. Мъжът със сребристи коси край кръглата масичка носеше толкова метал върху капачето над джоба на черната си униформа, че щеше да стигне за ранговете на всички офицери, с които Ейръс бе говорил досега. Не знаеше точно какво представляват доста натруфените символи, но му беше забавно, че Съюзът бе успял да създаде толкова сложна система от отличителни знаци и емблеми, сякаш предназначението на всичкия този метал бе да направи впечатление. Зад тях обаче наистина се криеха авторитет и власт, а туй не бе никак весело.