— Обвинявате ни в укриване ли?
— Мистър Константин, вие знаете, че всеки кораб, свързан с някое предприятие на станцията, се презапасява и не възнамерявате да разрушите тези връзки чрез разследване, нали? Колко от вашите офицери си цапат униформите, като проверяват на място трюмовете и складовете, а? Говоря ви открито и искам същите облаги за семейството си, които другите получават чрез връзките си. Продоволствия. Едва тогава ще изляза отново да патрулирам.
— Ще ги получите — той се обърна към терминала си и въведе, където трябваше, необходимите приоритети. — А сега отлитайте колкото се може по-бързо.
Тя кимна, когато Анджело приключи и я погледна отново.
— Постъпихте честно, мистър Константин.
— Къде ще скочите, капитане, ако ви се наложи?
— В студената Бездна. Намерила съм си местенце, там навън в мрака. Много от товарните кораби го правят, знаете ли го, мистър Константин? Ако офанзивата успее, ще настъпят дълги, бедни години. Съюзът ще покровителства тези, които са отдавна на негова страна. Ако това се случи, ще се скрием и ще се надяваме, че скоро ще им притрябват кораби. Новите територии ще разредят техните и затуй ще имат нужда от нас. Или бих могла да се измъкна в посока към Земята. Някои биха го сторили.
Анджело свъси вежди.
— Смятате, че наистина се задава офанзива.
— Усещам накъде духа — вдигна рамене капитанът. — Ако фронтът не бъде удържан, няма да остана на тази станция, независимо какво ми предлагат.
— Много ли от търгарите споделят виждането ви?
— Готови сме за това — рече едрата жена, като снижи гласа си — от половин век. Попитайте Куен. Вие също ли си търсите място?
— Не, капитане.
Тя се облегна назад и кимна бавно.
— Мога само да ви уважавам за това, мистър Константин. Разчитайте, че няма да скочим, без да ви сигнализираме опасността, и туй е повече, отколкото някои от нашата класа биха направили.
— Знам, че това е голям риск за вас. Ще получите провизии, всичко, от което се нуждаете. Още нещо?
Капитанът поклати глава, леко накланяйки тялото си напред. После се изправи с широко разкрачена стойка.
— Пожелавам ви късмет — каза гостенката и протегна ръка. — Пожелавам ви късмет. Всички търгари, които са тук, а не оттатък границата, са избрали на чия страна да застанат. Онези, които продължават да пътуват, за да ви осигурят доставки направо от Съюза, не го правят само заради печалба. Тук няма печалба. Знаете ли, мистър Константин, от другата страна би било по-леко, е, в някои отношения.
Той стисна едрата й ръка.
— Благодаря ви, капитане.
— Аха — отвърна тя, без да е особено поласкана, и излезе, поклащайки се.
Анджело взе съобщението и го отвори. Бележката бе написана на ръка с разкривен почерк. „Връщаме се от Съюза. Около Викинг обикалят кръстосвачи — четири, може би и повече. Според слуховете Мазиан бяга, загубил е кораби: «Египет», «Франция», «Съединени щати», навярно и други. Положението е неспасяемо.“ Не беше подписана, не беше указано името на кораба. Прочете още веднъж съобщението, после стана и набра кода на сейфа, пъхна в него хартийката и го заключи отново. Свиваше го стомахът. Наблюдателите можеха да грешат. Възможно бе информацията да е лъжлива, умишлено да се разпространяват слухове. Този кораб нямаше да пристигне на станцията. „Чукът“ щеше да наблюдава известно време, после навярно щеше да влезе в системата или със същата вероятност да избяга; всякакъв опит да бъде докаран за директен разпит щеше да влоши отношенията с останалите търгари. Около Пел кръжаха товарни кораби, разчитайки на храна, на вода, взимаха продоволствията си от станцията, което Пел трябваше да търпи, защото се страхуваше от бунт. Тези кораби използваха станционните провизии, вместо скъпоценните си свръхзапаси, които пазеха на борда си — в случай че някой ден им се наложи да бягат. Някои наистина внасяха продоволствия, но повечето само ги консумираха.
Константин се свърза със секретарката си.
— Затварям офиса за днес — каза — той. — Мога да бъда намерен у дома. Ако нещо не търпи отлагане, ще се върна.
— Да, сър — отвърна шепот.
Анджело събра някои от по-малко обезпокоителните документи, сложи ги в чантата си, облече си сакото и излезе, като кимна учтиво на секретарката си и на няколкото други служители, чиито бюра бяха в същото помещение.
През последните дни бе оставал в офиса до късно; така поне имаше възможност да поработи на спокойствие, без прекъсване да изчете камарите документи. Бяха му прехвърлили проблеми от Тамдолу: Емилио му бе изпратил миналата седмица унищожителни обвинения срещу служители от охраната и политическата страна зад тях. Деймън бе предложил да се пратят размирниците навън в мините — бърз начин да се попълни липсващата работна ръка. Адвокатът на защитата протестира, че решението на Правния отдел е продиктувано от предразсъдъци, настоя да се изчистят опетнените досиета на служителите и те да получат пълно обезщетение. Случаят имаше горчиви последствия. Джон Лукас започна да ги затрупва с предложения, да поставя искания. Най-накрая бяха разрешили този проблем и сега Анджело пазеше петдесет досиета на бивши пазачи, изпратени в И-зоната, които бяха получили условни присъди. Помисли си дали да не се отбие по пътя в дневния бар на съвета, за да пийне нещо и да попрочете част от документите там, да отвлече мислите си от темата, от която все още го побиваха тръпки. В джоба си имаше пейджър, никога не ходеше без него, дори когато можеше да разчита на комвръзка. Отказа се.