— Войната не е близо — каза той. Но се страхуваше, че е.
2
Пел: док на белия сектор, офис на фирма „Лукас“: 1100 ч
Джон Лукас събра всички документи на куп, вдигна очи към мъжете, които бяха задръстили крайдоковия му офис, изгледа ги продължително, за да подчертае значението на момента. Постави книжата върху бюрото си пред Бран Хейл, който ги взе и ги предаде на останалите си хора.
— Много сме ви задължени — рече Хейл.
— Всъщност фирмата „Лукас“ няма нужда от нови служители. Надявам се, че го разбирате. Постарайте се да сте полезни. Това е лична услуга, нещо като заем, ако предпочитате. Ценя лоялността.
— Няма да имате проблеми — отвърна предводителят на групата.
— Просто мирувайте. Заради избухливостта си загубихте допуска си като служители за сигурност. Няма да ви позволя подобно нещо, докато сте на служба при мен. Предупредих ви. Предупредих ви, когато работихме заедно на Тамдолу…
— Не съм забравил — прекъсна го Хейл. — Но ни изхвърлиха по лични съображения, мистър Лукас. Константин си търсеше извинение. Той промени вашата политика, обърка системата, разруши всичко, което бяхте изградили. И ние се опитахме да го спрем, сър.
— Няма какво да се направи — каза Джон. — Не съм долу. Не управлявам нещата. А вече и вие не сте там. Съжалявам, че го нямаше Джейкъби да ви отърве с нещо по-леко, но както и да е. Сега сте на работа в частна фирма. — Надвеси се бюрото и добави сериозно: — Може да имам нужда от вас. Помислете също върху това: можеше да сте в много по-неизгодно положение, а сега си живеете на станцията, без повече кал, без главоболия от лош въздух. Ще работите за фирмата по каквато задача се наложи и ще използвате главите си. Ще се държите добре.
— Да, сър — озова се Хейл.
— И ти, Лий… — Джон се обърна към Лий Куейл с невъзмутим поглед. — От време на време може да охраняваш имущество на фирмата „Лукас“. Може да ти дадат пистолет. Да не си посмял да стреляш. Знаеш ли, че по тази причина бе на косъм от Пренастройка?
— Онова копеле удари дулото — измърмори Куейл.
— Шеф на Правния отдел е Деймън Константин. Братът на Емилио, човече. Анджело държи всичко в свои ръце. Ако му се бе удал случай, щеше да ви прекара през мелницата. Следващия път, когато се изпречите на пътя на някой Константин, помислете си какви шансове имате.
Вратата се отвори. Виторио се вмъкна, като пренебрегна мигновеното навъсване на Лукас, предназначено да го спре. Приближи се до стола му и се надвеси над ухото му.
— Дойде човек — прошепна Виторио. — От кораб, наречен „Лебедово око“.
— Не познавам никакво „Лебедово око“ — изсъска Джон. — Може да почака.
— Не — настоя Виторио и отново се наведе над главата му. — Чуйте ме. Опасявам се, че е дошъл без разрешение.
— Как така без разрешение?
— Няма документи. Не съм сигурен, че в момента изобщо му е позволено да се намира на станцията. Чака отвън. Не знам какво да правя с него.
Джон пое нервно дъх, изведнъж изтръпнал. Офис, пълен със свидетели. Цял док, пълен със свидетели.
— Нека влезе — нареди той. и се обърна към Хейл и хората му: — Излезте навън. Попълнете документите си и ги предайте на служителите ми. Свършете каквато работа ви дадат за днес. Хайде.
Те му отвърнаха с мрачни погледи, питайки се дали да го възприемат като обида.
— Елате — подкани ги Хейл и ги изкара навън. Виторио хукна след тях и изчезна, оставяйки вратата отворена.
Миг по-късно мъж, облечен като търгар, се промъкна през нея и я затвори. Затвори я, просто така. В това движение нямаше нито страх, нито потайност. Сякаш той командваше. Мъж около трийсетте, с обикновено лице, нищо отличително. Държанието му бе студено и спокойно.
— Мистър Джон Лукас — рече новодошлият.
— Аз съм Джон Лукас.
Очите му се вдигнаха многозначително към тавана, към стените.
— Не ни следят — каза Джон, останал без дъх. — Влизате тук пред свидетели, а се страхувате да не ни наблюдават?
— Имам нужда от прикритие.
— Как се казвате? Кой сте вие?
Мъжът се приближи, изтегли от пръста си златен пръстен, извади от джоба си лична карта и ги постави и двете на бюрото пред Лукас.