Движението на такъв кораб не би предизвикало внимание — никой не следеше влекачите в рамките на системата. Полет до мините и обратно на кораб, който не можеше да застрашава сигурността, защото нямаше възможност да развие скорост, да стигне звездите, да носи оръжия. На Джон можеше все пак да му се наложи да отговори на някои въпроси на Анджело, но предварително знаеше какво точно да му каже. Предаде заявката на компютъра, наблюдавайки със задоволство как машината я погълна и му върна съобщение до фирмата „Лукас“, че всеки изпращан кораб трябва да пренесе безплатно някои товари от станцията за мините. В друг случай би се заял жестоко за дела за безтаксово транспортиране, който бе скандално голям. Сега той отвърна само: „Прието: четвърт капацитет за станцията; отлитане в 17:00 ч о.д.“
Компютърът прие заявката. Джон се облегна с дълбока въздишка на облекчение, а сърцето му се върна към по-нормален ритъм. С персонала нямаше да има проблеми; знаеше кои са по-надеждните му хора.
Залови се отново за работа, изваждаше имена от компютъра, подбираше екипажа — търгарско семейство, на което отдавна плащаше за услуги.
— Изпрати ми хората на Кълин веднага щом се появят в офиса — нареди той на секретарката си по интеркома. — Има работа за тях. Съобщи им го и подготви бързо нещата. Събери всичко, което сме смятали да изпращаме към мините, и го дай за товарене; после прати друга докерна бригада да прибере станционните стоки за безплатен превоз — без препирни, да вземат каквото им дават и да го докарат тук. Постарай се документите да бъдат безупречни и да минат гладко, без абсолютно никакви спънки, при въвеждането им в компютъра. Разбра ли ме?
— Да, сър — чу се отговор. А малко по-късно: — Свързах се с Кълин. Тръгнали са насам и благодарят за задачата, сър.
„Ани“ бе подходящ кораб, достатъчно удобен за продължителната обиколка из минните владения на „Лукас“. Достатъчно малък, за да остане незабелязан. Като млад Джон бе правил такива разходки, за да изучи бизнеса. Защо и Виторио да не стори същото? Отпи от питието си и запрелиства нервно документите на бюрото си.
3
Пел: Централен цилиндър: 9.9.52 г., 12:00 ч
Джош клекна на матрака и се отпусна назад при намаленото притегляне на тренировъчната зала. Деймън се надвеси над него, сложил длани на голите си колене, на лицето му се прокрадваше едва забележима следа на насмешка.
— Стига ми — рече Джош, когато успя да си поеме дъх. Всичко го болеше. — Потренирах, стига ми толкова.
Деймън коленичи до него на матрака, прегърбен и самият той задъхан.
— Все пак добре се справяш. И аз съм готов да спра дотук. — Той пое въздух и бавно издиша, после се усмихна на Тали. — Имаш ли нужда от помощ?
Джош изсумтя и се претърколи, повдигна се, опрян на едната си ръка, и се изправи тромаво на краката си. Всяко негово мускулче трепереше и той си даваше сметка за по-добрата форма на мъжете и жените, които ги подминаваха по стръмната пътека, обикаляща цялото вътрешно ядро на Пел. Мястото бе многолюдно, кънтеше от разговорите на висок глас. Тук всички се чувстваха свободно и най-лошото, което го заплашваше, бе да чуе присмех. Би продължил да тича, ако можеше, вече бе пробягал повече, отколкото трябваше, но мразеше момента, когато трябваше да спре.
Краката му се подкосяваха, свиваше го стомахът.
— Да вървим — подкани го Деймън, който се изправи с по-голяма лекота, хвана го за ръката и го поведе към съблекалните. — Вземи си парна баня, поне да отпуснеш стегнатите мускули. Имам още малко време преди часа, в който трябва да бъда в офиса.
Влязоха в разбърканата гардеробна, съблякоха се и хвърлиха дрехите си в общата пералня. До нея имаше струпани хавлиени кърпи за ползване от всички. Деймън му подхвърли две от тях и го бутна през врата с надпис „Пара“, после през бърз душ и към дългата редица кабини, скрити от парата. Повечето от тях бяха заети. Намериха няколко свободни в края на коридора, влязоха в средната и седнаха на дървените пейки. Толкова много вода се пилееше — Джош проследи как Деймън загреба и изля вода върху главата си и върху нагорещена метална плоча, докато от нея не се вдигна пара и го затули зад бял облак. Тали се поля по същия начин, после се попи с кърпата, останал без дъх и замаян от горещината.
— Добре ли си? — попита го Константин.