Той кимна — разтревожен да не развали момента, притесняваше се през цялото време, докато бе с Деймън. Отчаяно се опитваше да запази равновесие на предела между твърде голямото доверие, от една страна, и от друга — ужаса изобщо да повярва на някого. Мразеше да е сам. На моменти от разпокъсаната му памет изплуваше увереност, твърда като истина — знаеше, че никога не бе обичал самотата. Той щеше да омръзне на Деймън. Новостта щеше да избледнее. Компания като неговата навярно трябваше да втръсва след известно време.
И тогава щеше да остане сам с половин разсъдък и мнима свобода в този затвор, наречен Пел.
— Измъчва ли те нещо?
— Не. — И за да промени темата, спомняйки си оплакването на Деймън, че няма с кого да идва в залата, добави отчаяно: — Мислех, че ще срещнем тук Елена.
— Бременността започва да затруднява леко движенията й. Не е във форма за това.
— О-о. — Тали премигна, погледна встрани. Въпросът му бе засегнал интимна тема и той се почувства като натрапник — и то наивен в такива неща. Мислеше, че бе познавал жени, но не бременни, не бе ставал свидетел на толкова постоянна връзка, каквато съществуваше между Деймън и Елена. Спомни си жена, която бе обичал. По-възрастна. По-суха. Обичал я бе като момче. Като дете. Опита се да проследи накъде водеха нишките, но те се оплетоха. Не искаше да мисли за Елена в такова отношение. Не можеше. В съзнанието му изплуваха предупреждения — психологически бариери, както ги наричаха. Бариери…
— Джош, добре ли си?
Премигна отново — реакция, която можеше да се превърне в нервен тик, ако продължаваше така.
— Нещо те гложди.
Направи безпомощен жест в отговор, защото не желаеше да попадне в капана на разговор.
— Не знам.
— Разтревожен си за нещо.
— За нищо.
— Не ми ли вярваш?
Премигването размъти погледа му. В очите му се стичаше пот. Избърса лицето си.
— Добре — рече Деймън, сякаш всичко бе наред. Тали се изправи, приближи се до вратата на дървената кабина, само и само да се отдалечи от него. Стомахът му се бунтуваше.
— Джош.
Тъмно, затворено място… Можеше да избяга, да се откъсне от тази близост, от изискванията към него. И тогава щяха да го арестуват, да го изпратят обратно в болницата, между белите стени.
— Страх ли те е? — запита го открито Константин.
Въпросът попадна също толкова точно в целта, колкото и ако бе формулиран другояче. Тали махна безпомощно с ръка, чувстваше се натясно. Навън шумът на чужди гласове сякаш внезапно стихна, превърна се в далечно бучене.
— Какво си мислиш? — попита Деймън. — Че не съм честен с теб ли?
— Не.
— Че не бива да ми се доверяваш?
— Не.
— Какво тогава?
Повдигаше му се. Знаеше, че бе стигнал до някаква непреодолима бариера, до граница, поставена при Пренастройката.
— Бих искал да говориш — каза Константин.
Джош го погледна, опрял гръб на дървената преграда.
— Ти ще се откажеш — отвърна той вцепенен, — когато цялата тази работа ти омръзне.
— От какво ще се откажа? Отново ли умуваш по темата за изоставянето?
— Защо се занимаваш с мен?
— Ти за забележителност ли се смяташ — запита го Деймън, — или за какво?
Тали преглътна жлъчката, вдигнала се до гърлото му.
— Нима това е впечатлението ти от мен и Елена? — продължи Константин.
— Не искам да си мисля така — успя да отговори той най-накрая, — но все пак съм забележителност, в едно или друго отношение.
— Не си — възрази Деймън.
По лицето на Джош заигра мускул. Той се добра до пейката, седна и се опита да спре тика. За целта имаше хапчета, но той вече не ги взимаше. Прииска му се да му ги дадат, да се отпусне и да не мисли. Да се махне оттук, да се отърве от туй разнищване на личността му.
— Ние те харесваме — рече Деймън. — Има ли нещо лошо в това?
Седеше скован, а сърцето му биеше лудо.
— Ела — каза Константин, като стана. — Стига ти толкоз жега.
Джош се изправи на крака, но усети, че коленете му се подгъват, зрението му бе замъглено от потта, високата температура и намаленото притегляне. Деймън му подаде ръка, но той се отдръпна и тръгна след настойника си по коридора към душовете в края на помещението.
Хладните пръски проясниха донякъде ума му. Остана под душа повече от нужното, вдишвайки освежаващия въздух, излезе отново успокоен до известна степен и се върна, загърнат в пешкир, в гардеробната, следван от Константин.
— Съжалявам — обърна се той към Деймън.
— Просто рефлекс — успокои го Константин, като силно свъси вежди и хвана ръката му, преди той да успее да се извърне. Тали отскочи назад и се блъсна с трясък в шкафа.
Тъмно място. Навалица от тела. Ръце върху него. Прогони от съзнанието си тези мисли, облегна се, разтреперан, на металната врата, взря се в загриженото лице на Деймън.