— Джош?
— Съжалявам — повтори той. — Съжалявам.
— Изглеждаш, сякаш ще припаднеш. От горещината ли е?
— Не знам — промълви Тали. — Не знам. — Запъти се към пейката и седна да си поеме дъх. След момент се почувства по-добре. Мракът отстъпи. — Наистина съжалявам. — Беше потиснат, убеден, че Деймън няма да го търпи повече. Депресията го завладяваше все повече. — Навярно ще е по-добре да се върна отново в болницата.
— Толкова ли си зле?
Не искаше да си мисли за собствената си стая, за празния апартамент в общежитието, с голи стени, безрадостен. В болницата имаше хора, които познаваше, лекари, които го познаваха, които можеха да се справят с тези неща и чиито мотиви — както ясно си даваше сметка — се ограничаваха до задълженията им.
— Ще се обадя в офиса — заяви Деймън — и ще им кажа, че ще закъснея. Ще те изпратя до болницата, ако смяташ, че се налага.
Джош опря глава на ръцете си.
— Не знам защо го правя — рече той. — Спомням си нещо. Не съм сигурен какво. От него ми се повдига.
Деймън възседна пейката и остана така в изчакване.
— Мога да си представя — каза накрая той и Тали вдигна поглед, като с неудобство си припомни, че Константин бе имал достъп до цялото му досие.
— Какво си представяш?
— Навярно там е било доста тясно. Много от бежанците изпадат в паника, когато попаднат в такава тълпа. Този страх се е вкоренил в тях.
— Но аз не дойдох с бежанците — отвърна Джош. — Това си го спомням.
— И какво друго?
Тик трепна по лицето му. Изправи се, започна да се облича и след малко Деймън стори същото. Наоколо влизаха и излизаха други мъже. Чуваха и викове, когато се отвореше вратата — обикновеният шум на тренировъчната зала.
— Наистина ли искаш да те отведа в болницата? — попита накрая Константин.
Тали навлече сакото си.
— Не. Ще се оправя.
Така му се струваше, въпреки че кожата му бе все още изопната от студ, който дрехите трябваше да се прокудили. Деймън свъси вежди и му посочи вратата. Измъкнаха се в хладното преддверие, влязоха в асансьора с още половин дузина други пътници и се спуснаха с главозамайващо падане към външния пръстен с нормално притегляне. Джош пое дълбоко въздух, залитна леко на излизане и спря, когато се озова сред забързания поток от хора.
Ръката на Деймън го хвана за лакътя и го насочи леко към една пейка край стената на коридора. Зарадва се, че може да поседи за момент, да си почине и да гледа хората, които минаваха край тях. Не бяха на нивото, където се намираше офисът на Константин, а на първо зелено. От другия край на коридора до тях долитаха звуци на музиката от голямата зала. Трябваше да подминат това ниво, да слязат още надолу, но бяха спрели по хрумване на Деймън. По-близо до пътя към болницата, помисли си Джош. Или просто място, където да си починат. Седеше, поемайки си дъх.
— Леко съм замаян — призна той.
— Може би ще е добре, ако наминеш край болницата поне за преглед. Не трябваше да те карам да се преуморяваш толкова.
— Не е от тренировката. — Тали се прегърби, зарови лице в ръцете си, направи няколко спокойни вдишвания и накрая се възправи. — Деймън, имената… На теб са ти известни имената от досието ми. Къде съм роден?
— На Цитиана.
— Името на майка ми… знаеш ли го?
Константин се намръщи.
— Не. Не си го споменавал; говорил си повече за една леля. Наричал си я Мевис.
Образът на възрастната жена изплува отново, обзе го топло чувство за нещо познато.
— Спомням си я.
— Дори това ли бе забравил?
Тикът отново трепна на лицето му. Опита се да не му обръща внимание, стараейки се отчаяно да бъде нормален.
— Няма как да различа кое е спомен и кое е фантазия или сън, разбираш ли? Казваше се Мевис.
— Да. Живеели сте във ферма.
Тали кимна, ощастливен от внезапен спомен за огрян от слънцето път, разнебитена от времето ограда — често бе на този път в сънищата си, с боси крака в праха, — къща, купол на консервна фабрика, на много други като нея из полетата, блеснали в узрелия, златист цвят на на слънцето.
— Плантация. Много по-голяма от ферма. Живеех там… Живеех там, докато не отидох в школата. Тогава съм бил за последен път на планета, нали?
— Не си споменавал друго.
Продължи да седи, опитвайки се да задържи образа, обзет от възбуда при този спомен за нещо красиво, топло и истинско. Постара се да си припомни подробностите. Големината на слънцето на небето, цвета на залеза, прашния път, водещ към малкото село. Едра, блага жена и възслаб, неспокоен мъж, който не спираше да проклина времето. Откъслечни спомени се обединиха, дойдоха на местата си. Дом. Това бе домът му. Изпитваше силна носталгия за него.