— Деймън — рече той, събрал смелост, защото имаше нещо по-важно от приятните спомени. — Нямаш причини да ме лъжеш, нали? Но ти ме излъга — когато преди известно време те попитах за кошмара? Защо?
Константин изглеждаше смутен.
— Страх ме е, Деймън. Страх ме е от лъжи. Разбираш ли го? Страх ме е и от други неща. — Запъна се, не можеше да се владее — нетърпелив към самия себе си, с треперещи мускули, с език, който не може да назове нещата, и съзнание на решето. — Казвай ми имена, Деймън. Чел си досието ми. Знам, че си го чел. Кажи ми как съм попаднал на Пел.
— Когато Ръсел претърпя крах. Като всички останали.
— Не. Започни от Цитиана. Казвай ми имена.
Константин сложи ръка на облегалката на пейката и се обърна към него, свъсил вежди.
— Първата ти служба, за която споменаваш, е била на кораб, наречен „Хвърчилото“. Не знам колко години си бил на него, може да е бил и единственият. Доколкото разбирам, взели са те от фермата във военна школа или както я наричаш там, където са те обучили за бойкомпер. Предполагам, че корабът е бил доста малък.
— Разузнавателна сонда — промълви Джош и видя в съзнанието си точното разположение на панелите, претъпканата вътрешност на „Хвърчилото“, където екипажът трябваше да се придвижва в безтегловност, хващайки се за едно-друго. Доста време бяха прекарали на станцията Фаргон, доста време както вътре, така и навън — в патрулиране наоколо и в по-далечни разузнавателни полети. Кита… Кита и Лий… Приличащата на дете Кита — към нея бе изпитвал особено привличане. И Улф. Образите им изплуваха в съзнанието му и това го зарадва. Бяха работили в тясно сътрудничество — и то в буквалния смисъл, защото на корабите-стрели нямаше кабини, нямаше личен живот. Бяха прекарали заедно години. Години.
Сега те бяха мъртви. Сякаш отново ги бе изгубил.
„Внимавай!“ — бе извикала Кита; той също бе изкрещял нещо, осъзнал, че ги атакуват откъм сляпата им зона; грешката беше на Улф. Седеше безпомощен пред пулта си, без да може да насочи никакво оръжие към заплахата. Отърси се от спомена.
— Те ме взеха — рече той. — Някой ме прибра.
— Били сте ударени от кораб, наречен „Тигрис“ — обясни Деймън. — Ездач. Но теб те прибрал товарен кораб, който те открил по сигнала на капсулата.
— Продължавай.
Константин замълча за момент, като че ли се канеше да спре дотук. Тали взе да се притеснява все повече и повече.
— Докарали те на станцията — каза накрая Деймън — на борда на търгарски кораб, на носилка, но без наранявания. От шока, от студа, предполагам — жизнеосигуряващата ти система вече едва функционирала и едва са успели да те спасят.
Джош поклати глава. Онова място бе празно, далечно и студено. Спомняше си докове, лекари, разпити, безкрайни въпроси.
Тълпи. Крещящи тълпи. Докове, един пазач се строполява. Някой хладнокръвно го е застрелял в лицето, докато Тали лежи на земята зашеметен. Навсякъде мъртви, прегазени, купове от тела, а около него — мъже, войници с оръжие.
„Имат пушки!“ — провиква се някой. И настъпва паника.
— Взели са те от Маринър — рече Деймън. — След експлозията, когато са търсили оцелели на станцията.
— Елена…
— Разпитвали са те на Ръсел — продължи меко, но упорито Константин. — Били са изправени пред… не знам точно какво. Били са изплашени, бързали са. Използвали са незаконни методи… като Пренастройката. Искали са информация от теб — планираните дати, движението на корабите, всичко. Но ти не си могъл да им го кажеш. Бил си на Ръсел, когато започнала евакуацията. Ето какво се е случило.
Тъмен ръкав от станцията към кораба. Войници и оръжия.
— На боен кораб.
— „Норвегия“.
Стомахът му се сви. Малори. Малори и „Норвегия“. Граф. Спомни си. Гордостта му… загина там. Той се превърна в едно нищо. Кой бе той, какъв бе той — това не ги интересуваше, нито войниците, нито екипажа. Не беше дори омраза, а горчивина и досада, жестокост, при която той нямаше значение, живо същество, което чувстваше болка, изпитваше срам. Крещеше, когато ужасът станеше непоносим, и когато осъзна, че абсолютно никой не му обръщаше внимание, престана да крещи, или да чувства, или да се бори.
„Искаш ли да отидеш пак при тях? — Като че ли отново чуваше гласа на Малори. — Желаеш ли да се върнеш?“ Не го бе поискал. Не бе желал нищо друго, освен да не чувства нищо.
Това бе причината за кошмарите, мракът, неясните фигури, нещото, което го караше да се буди през нощта.
— Тук бе вкаран в ареста — обясни Деймън. — Навсякъде са те държали затворен — на Ръсел, на „Норвегия“, тук. Ако мислиш, че сме въвели фалшива информация при Пренастройката ти, не е така. Повярвай ми. Джош?