Пот бе избила по челото му. Усещаше я.
— Добре съм — отговори той, въпреки че в момента му бе трудно да си поеме дъх. Стомахът му продължаваше да се надига. Това се дължеше на близостта — емоционална или физическа; сега бе идентифицирал причината. Опита се да я контролира.
— Стой тук! — нареди му Деймън, стана, преди той да успее да възрази, и влезе в един от магазините покрай коридора.
Тали се подчини и остана на мястото си, опрял глава в стената зад гърба си, а пулсът му най-сетне започна да се нормализира. Даде си сметка, че за пръв път оставаше сам на свобода, ако се изключи пътят между работата и стаята му в старото общежитие. Това го накара да се почувства странно оголен. Запита се дали тези, които минаваха покрай него, знаеха кой е. Мисълта го изплаши.
„Ще си спомняш някои неща — бе му казал лекарят, когато спряха хапчетата. — Но можеш да се дистанцираш от тях.“ Да си спомня някои неща.
Константин се върна с две чаши с някаква течност, седна и му подаде едната. Беше плодов сок с още нещо, изстуден и подсладен, който успокои стомаха му.
— Ще закъснееш доста, докато стигнеш офиса си — напомни Джош.
Деймън вдигна рамене и не каза нищо.
— Бих искал… — за негов най-голям срам той се запъна, — …да ви поканя с Елена на вечеря. Сега работя. Имам известен кредит над нормираните ми часове.
Константин го изгледа за момент.
— Хубаво. Ще попитам Елена.
Отговорът го накара да се почувства доста по-добре.
— Бих искал — продължи той — да се върна оттук вкъщи. Сам.
— Добре.
— Трябваше да разбера… какво си спомням. Извинявай.
— Безпокоя се за теб — рече Деймън и това силно го разчувства.
— Ще се прибера обаче сам.
— Кой ден ще е вечерята?
— Ти и Елена решете. Моята програма не е натоварена.
Шегата бе плоска. Деймън все пак се усмихна по задължение, допи питието си. Джош привърши своето и стана.
— Благодаря ти.
— Ще говоря с Елена. Утре ще ти кажа датата. Не се безпокой. И ми се обади, ако имаш нужда от нещо.
Тали кимна, обърна се и тръгна сред навалицата, в която някой може би познаваше лицето му. Беше като на онези докове в спомените му: тълпи. Но не беше същото. Намираше се на друг свят и вървеше по коридорите му към собственото си кътче като новоизлюпен собственик — отиде до асансьора с тези, които са били родени на Пел, изчака с тях да пристигането на кабината, сякаш бе съвсем обикновен човек.
Асансьорът дойде.
— Седмо зелено — обади се той, когато притисналите си вътре хора го отдалечиха от пулта за управление, и някой любезно натисна клавиша вместо него. Рамо до рамо в кабината. Чувстваше се добре. Асансьорът го свали до неговото ниво. Проби си път, извинявайки се, сред останалите пътници, които не го проследиха с погледи, и се озова в коридора, близо до общежитието.
— Тали — каза някой, като го стресна. Обърна се надясно, към униформени служители за сигурност. Един от тях му кимна учтиво. Пулсът на Джош се ускори, после отново забави. Лицето му бе бегло познато. — Тук ли живееш сега? — попита пазачът.
— Да — отвърна той и добави с извинение: — Не си спомням добре… миналото. Може би сте били тук, когато пристигнах.
— Да, така е — рече пазачът. — Радвам се да видя, че си оцелял след всичко.
Човекът изглежда наистина бе зарадван.
— Благодаря — каза Джош и продължи по пътя си, а служителите за сигурност поеха по своя. Мракът, който се бе надвесил над него, се разсея.
Тали бе смятал, че всичко е само сън. „Но аз не го сънувам — помисли си. — То наистина се е случило.“ Мина покрай бюрото на входа на общежитието, надолу по коридора към стая 18. Пъхна картата си. Вратата се плъзна встрани и той влезе в собственото си убежище, голо помещение без прозорци — и все пак рядка привилегия, имайки предвид това, което бе научил от визията за претъпканата станция. Още нещо, което Деймън бе уредил.
Обикновено включваше визора, за да изпълни стаята с гласове, защото иначе сънищата насищаха тишината.
Сега седна на леглото си, просто остана така сред тишината, опипвайки сънищата и спомените си като полузараснали рани. „Норвегия“.
Сигни Малори.
Малори.
4
Пел: Бял док: офис на фирма „Лукас“: 18:30 ч; 06:30 ч — алтернативен ден: алтернативна сутрин
Нищо страшно не се случи. Джон остана в офиса си, разположен зад другите помещения на фирмата, проведе обичайните разговори по интеркома, извърши рутинния преглед на складовите сводки и отчети, опитвайки се с едно неспокойно ъгълче на съзнанието си да планира какво да предприеме, ако се случи най-лошото.