Коледи премести бавно поглед от него към мъжа на пода и обратно.
— Е, сега досието му при нас няма да е чисто и това е по-лошо за него. Махнете го оттук. Откарайте го надолу по коридора, в обратната посока.
— Не мога да приема никой повече — изохка Кресич, като подпря глава на ръцете си. — Разкарайте ги оттук.
Коледи излезе в коридора.
— Опразнете мястото!
Кресич чу как надвиква воплите на протест. Хората на Коледи — някои от които бяха въоръжени с метални пръти — започнаха да изтласкват хората от опашката. Тълпата отстъпи и Коледи се върна в офиса. Тръгнаха да извеждат Рединг през другата врата, като го разтърсиха, за да го накарат да ходи. Бе започнал да се свестява, от слепоочието му течеше кръв и покриваше цялото му лице.
„Те ще го убият“ — помисли си Кресич. По някое време в по-спокойните часове някъде щеше да се появи труп, така че да бъде намерен от служителите на станцията. Рединг сигурно се досещаше какво го чака. Опита се да се бори отново, но те го изведоха и затвориха вратата.
— Избършете това — нареди Коледи на един от останалите в залата, който тръгна да търси нещо, с което да изчисти пода. Коледи седна отново на ръба на бюрото.
Кресич бръкна отдолу и извади една от бутилките вино, с които го снабдяваше Коледи. И чаши. Наля две, отпи от тамдолското вино и се опита да стопли разтрепераните си крайници, пронизваните от болка гърди.
— Твърде стар съм за това — оплака се той.
— Не трябва да се безпокоите за Рединг — каза му Коледи, като вдигна чашата си.
— Не бива да създаваш такива ситуации — тросна се Кресич. — Знам какво правиш. Но не обещавай преместване на хора, за които няма шанс да им го уредя.
Коледи се усмихна с изключително неприятно изражение.
— Рединг щеше да си го изпроси рано или късно. По този начин си плати за привилегията.
— Не искам и да знам — рече кисело Василий. Отпи голяма глътка от виното. — Не ме интересуват подробностите.
— Ще е по-добре да ви закараме в апартамента ви, мистър Кресич. Ще ви поставим охрана. Поне докато не приключи този случай.
Допи виното си толкова бързо, колкото му се нравеше. Един от младежите в групата на Коледи бе събрал купищата документи, които в борбата се бяха разпилели по пода, и ги сложи на бюрото. Тогава Кресич се изправи, краката му все още се подкосяваха, извърна очи от кръвта, която бе оставила следи по рогозката.
Коледи и четирима от хората му го съпроводиха през същата врата, през която бяха минали Рединг и пазачите му. Отидоха по коридора до сектора, където се намираше малкият му апартамент и той си отвори с ръчния ключ — компютърът бе изключил в тази част от станцията и тук нищо не функционираше, освен механичните устройства.
— Нямам нужда от компанията ви — отсече той.
Коледи му отвърна с крива и подигравателна усмивка, направи пародиен поклон.
— Ще говорим по-късно — каза Нино.
Кресич влезе, заключи отново ръчно вратата и остана за момент на място, чувствайки, че му се повдига. Накрая седна на стола до вратата и се опита да си почине малко.
Лудостта в И-зоната взимаше все по-застрашителни размери. Паспортите, които за някои бяха надежда да се махнат от там, само засилваха отчаянието на тези, които не можеха да заминат. Оставаха най-големите грубияни, така че положението ставаше все по-напечено. Управляваха бандите. Никой, който не се числеше към една или друга от организациите, не можеше да се чувства сигурен — независимо дали бе мъж или жена, никой не можеше да се движи в безопасност по коридорите, ако не се знаеше, че е закрилян, а закрилата се продаваше — срещу храна, услуги или тела, според съответната налична валута. До И-зоната достигаха упойващи лекарства и наркотици, също и вино, а скъпоценни метали и всичко друго, което имаше някаква стойност, се изнасяше от И-зоната и проникваше в станцията. Пазачите край бариерите печелеха от това.
А Коледи продаваше формуляри за паспорти за излизане от И-зоната, за преселване на Тамдолу. Продаваше дори правото да се стои на опашка за правосъдие. И всичко друго, което той и полицията му сметнеше, че е изгодно. Бандите за защита се обръщаха към Коледи за разрешително.
Оставаше само стопяващата се надежда за Тамдолу и онези, чиито молби бяха отхвърляни или отлагани, изпадаха в истерия от подозрението, че в досиетата им в станцията са вписани лъжи, черни точки, които щяха завинаги да ги задържат в И-зоната. Нарастваше броят на самоубийствата; някои се отдаваха на ексцеси в общите спални, чиито обитатели се отдаваха на всички пороци. Някои извършваха престъпленията, в които се страхуваха, че ги обвиняват; други ставаха техни жертви.