— Тях ги убиват навън — бе извикал един отхвърлен младеж. — Изобщо не ги пращат на Тамдолу; извеждат ги оттук, за да ги убият, ето къде отиват. Не взимат работници, не взимат млади хора, извеждат старите хора и децата, за да се отърват от тях.
— Млъкни! — бяха надигнали глас останалите и младежът бе пребит от трима в редицата, преди полицията на Коледи да успее да го измъкне окървавен. Други плачеха, но продължаваха да чакат на опашката, стискайки в ръка заявките си за паспорт.
Самият Кресич не можеше да кандидатства за заминаване. Боеше се да не изтече информация до Коледи, ако пуснеше заявление за себе си. Пазачите търгуваха с Коледи и затова толкова се страхуваше. Тук имаше контрабандно вино, безопасност, охраната, поставена от Коледи около него, така че ако някой пострадаше в И-зоната, това нямаше да е Василий Кресич, не и докато Коледи не подозираше, че той се опитва да избяга от него.
Уверяваше сам себе си, че това което вършеше бе за добро — докато оставаше в И-зоната, докато имаше приемни часове веднъж на пет дни, докато имаше възможност да се противопостави поне на най-големите извращения. Самият Коледи спираше някои изстъпления, а понякога и хората му предпочитаха да се замислят преди да си създадат проблеми. Кресич поддържаше някакъв ред в И-зоната. Спасяваше живота на хора. Възпираше донякъде безвластието, в което би изпаднала И-зоната без неговото влияние.
А освен всичко Кресич имаше достъп до станцията… Винаги хранеше надеждата, че ако ситуацията станеше наистина непоносима, когато дойдеше неизбежната криза, можеше да помоли за убежище. Можеше да се измъкне. Нямаше да го върнат, за да умре. Нямаше.
Накрая се изправи, потърси бутилката с вино, която държеше в кухнята, наля си четвърт от нея, опитвайки се да не мисли за това, което бе станало, ставаше, щеше да стане.
До сутринта Рединг щеше да е мъртъв. Не можеше да го съжалява, виждаше само лудите очи на мъжа, втренчени в него, когато се бе хвърлил през бюрото, разпилявайки документите, замахвайки към него с ножа — към него, а не към охраната на Коледи.
Сякаш той беше врагът.
Потрепери и изпи виното си.
6
Пел: жилищен отсек за тамдолци: 23:00 ч
Смяна на работниците. Сатина влезе в слабо осветеното жилищно помещение, махна си маската и се изми старателно със студената вода в легена. Синия зъб — който не се отдалечаваше от нея нито през деня, нито през нощта — влезе и клекна на рогозката й, сложи ръка на рамото й, опря глава в нейната. Бяха уморени, дори преуморени, защото през деня се бе наложило да пренесат много товари и макар по-голямата част от работата да се вършеше от машините, тамдолски мускули натоварваха стоките на платформите, а хората само викаха. Тя взе другата му ръка, обърна я с дланта нагоре и целуна набитите места, притисна се до него и близна бузата му там, където маската бе протъркала козината.
— Лукас-мъже — изръмжа Синия зъб. Очите му гледаха право напред и лицето му бе ядосано. Този ден бяха работили за Лукас-мъже, някои от които бяха създали неприятностите в базата на Тамдолу.
Сатина изпитваше болки в ръцете и раменете, но се безпокоеше най-вече за Синия зъб, за този поглед в очите му. Много трудно можеше да бъде разгневен. Той обикновено мислеше доста и докато разсъждаваше, нямаше кога да се ядоса. Тя обаче съзнаваше, че този път Синия зъб правеше и двете и ако изгубеше самообладанието си, щеше да е лошо за него — сред хората, с Лукас-мъже наоколо. Сатина поглади грубата му козина и продължи да го чеше, докато той не се поуспокои.
— Ела — рече тя. — Ела да ядем.
Синия зъб се обърна към нея, докосна с устни бузата й, близна козината, за да я изглади и я прихвана с ръка.
— Да ядем — съгласи се той.
Станаха и отидоха по металния тунел в голямата зала, където винаги имаше готова храна. Младите, които работеха тук им сипаха по пълна купа и двамата се оттеглиха в един тих ъгъл да хапнат. С пълен стомах Синия зъб си възвърна най-накрая доброто самочувствие и изсмука със задоволство полепналата по пръстите му овесена каша. Влезе друг мъжкар, влачейки краката си, взе си купата и седна до тях — младия Великанчо, който им се усмихна дружелюбно, излапа овесената си каша и отиде за втора купа.
Те харесваха Великанчо, който също бе дошъл неотдавна от Тамдолу, от същата страна на реката, макар и от друг лагер и други хълмове. Когато той се върна, към тях се присъединиха още тамдолци, струпаха се наоколо — дъга от топлота срещу ъгъла, в който седяха Сатина и Синия зъб. Голяма част от тях бяха сезонни работници, които идваха на Тамгоре и после се връщаха на Тамдолу, работеха с ръцете си и не разбираха особено от машини — те се отнасяха сърдечно към двамата. Имаше други хайза извън този приятелски кръг — постоянните работници, които не разговаряха много с тях, а седяха сами в отдалечени ъгли, само седяха и гледаха, като че ли дългото им пребиваване сред хората ги бе превърнало в нещо, различно от хайза. Повечето бяха възрастни. Те познаваха тайните на машините, разхождаха се из дълбоките тунели, из отдалечени тъмни места. Винаги стояха на страна.