— Аз съм Блясък-на-слънце-през-облаци — рече Синия зъб, — приятел на Небето-я-вижда.
Вече всички особени хайза се бяха събрали, посрещнати с почтителен шепот сред останалите, които се бяха отдръпнали, за да оставят свободно пространство между тях и Сатина.
— Чухме, че говориш за този Идващ-със-светлина, за този Бенет-мъж — рече стария. — Добър, добър беше този човек и добре е, че си му оставила дарове. Ние те приветстваме с добре дошла и почитаме поклонението ти, Небето-я-вижда. Твоите думи ни стоплиха, направиха топли очите ни. Дълго време чакахме.
Тя се наклони напред в знак на уважение към възрастта на говорещия и към неговата любезност. Шушукането сред останалите се засилваше.
— Този е Стария — прошепна над рамото й Великанчо. — Той не говори с нас.
Стария плюна, изчетка надменно козината си.
— Разказвачът говори смислено. Тя отбелязва Момент с пътуването си. Тя ходи с отворени очи, не само с отворени ръце.
— Ах — въздъхнаха другите смутено, а Сатина се чувстваше объркана.
— Ние почитаме Бенет Джейсинт — каза Стария. — Става ни топло, когато чуваме тези неща.
— Бенет-мъж е нашият човек — заяви предано Великанчо. — Човек на Тамдолу: той ме изпрати тук.
— Той ни обичаше — обади се друг, а трети допълни: — Всички го обичахме.
— Той ни защитаваше от тези като Лукас — рече Сатина. — И Константин-мъж е негов приятел, той ме изпрати тук за моята пролет, на поклонение; срещнахме се при гроба на Бенет. Аз идвам да видя Слънцето, да видя лицето му, да видя Тамгоре. Но, Стари, ние виждаме само машини, не виждаме велика светлина. Работим много, много. Нямаме цветовете и хълмовете, приятелят ми и аз, нямаме ги, обаче все още се надяваме. Бенет казва, че тук е добре, че тук е красиво; казва, че великото Слънце е близо до това място. Чакаме да видим, Стари. Попитахме за образите на Тамгоре, но никой не ги е виждал. Казват, че хората ги крият от нас. Обаче ние все още чакаме, Стари.
Настъпи продължително мълчание, докато Стария се поклащаше напред-назад. Накрая той спря и вдигна костелива ръка.
— Небето-я-вижда, нещата, които търсиш, са тук. Ние ходим там. Образите са в голямото място, където се събират Старите на хората, и ние сме ги виждали. Слънцето бди над туй място, да, истина е. Вашият Бенет-мъж не ви е излъгал. Но тук има неща, от които ще изстинат костите ти, разказвачо. Ние не говорим за тези тайни неща. Как ще ги разберат хайза на Тамдолу? Как ще ги понесат? Техните очи не виждат. Този Бенет-мъж обаче направи очите ти топли и те повика. Ах, дълго чакахме, дълго, дълго, и ти стопляш сърцата ни да те посрещнем с добре дошла. Ссст! Тамгоре не е такова място, каквото изглежда. Спомняме си образите на равнината. Аз съм ги виждал. Аз съм спал край тях и съм сънувал сънища. Но образите на Тамгоре — те не са, за да сънуваме. Ти ни разказваш за Бенет Джейсинт и ние, разказвачо, ще ти разправим за една от нас, която не виждаш — Лили, така я наричат хората. Името й е Слънцето-й-се-усмихва и тя е Великата Стара, на много повече лета от мен. Образите, които ние дадохме на хората, станаха човешки образи и край тях една жена сънува в потайните места на Тамгоре, на много светло място. Голямото Слънце я посещава — тя никога не се движи, не, защото сънят е хубав. Тя лежи в тази светлина, очите й са топли със Слънцето; звездите танцуват за нея; тя наблюдава цялото Тамгоре на стените си; навярно ни наблюдава в този момент. Тя е образът, който бди над нас. Великата Стара се грижи за нея, обича я, тази светица. Добра, добра е нейната любов и тя сънува всички нас, сънува Тамгоре и лицето й се усмихва вечно на великото Слънце. Тя е наша. Ние я наричаме Слънцето-неин-приятел.
— Ах! — прошепнаха събралите се хайза, удивени от чутото — че някой е приятел със самото велико Слънце.
— Ах! — промълви и Сатина, сви се и треперейки, се наведе напред. — Ще видим ли тази добра жена?
— Не — отвърна кратко Стария. — Само Лили ходи там. И аз. Веднъж. Веднъж я видях.
Сатина се отпусна, дълбоко разочарована.
— Навярно няма такъв човек — предположи Синия зъб.
Ушите на Стария се дръпнаха назад и навсякъде около тях хайза поеха въздух.
— Това е Момент, моето пътешествие — каза Сатина. — Идваме от много далеч, Стари, а не можем да видим образите, не можем да видим сънуващата, още не сме видели лицето на Слънцето.
Устните на Стария се свиха и отпуснаха няколко пъти.
— Елате двамата. Ние ще ви покажем. Тази нощ ще дойдете вие, през следващата други — ако не ви е страх. Ще ви покажем място. В него за кратко време няма хора. Един час. Според броенето на хората. Знам как да го определя. Ще дойдете ли?
Синия зъб не издаде ни звук.
— Ела — подкани го Сатина и усети нежеланието му, като го дръпна за ръката. Други не поискаха. Никой нямаше такава смелост — или такова доверие на Стария.