Стария се изправи, както и двама от спътниците му. Сатина също стана и Синия зъб я последва по-бавно.
— Аз също ще дойда — заяви Великанчо, но освен него никой от другарите му не се присъедини към тях.
Стария ги изгледа с подигравателно любопитство и им махна да го последват — надолу по тунелите, към далечни места, надолу по тунели, където хайза можеха да ходят без маски, из тъмни места, където трябваше да се катерят по метални пръчки и където дори хайза трябваше да вървят приведени.
— Той е луд — просъска накрая Синия зъб в ухото й, запъхтян. — И ние сме луди да следваме този побъркан Стар. Всички те са особени, тези, които са били тук по-продължително време.
Сатина не отговори, не знаеше друг довод, освен собственото си желание. Страхуваше се, но следваше Стария и Синия зъб вървеше с нея. Великанчо се влачеше последен. Задъхваха се, когато дълго време трябваше да се придвижват приведени или да се катерят на високо. Силата, която Стария и приятелите му притежаваха, бе необикновена, явно бяха свикнали с такива разходки и знаеха къде отиват.
Или може би — мисълта я смрази до мозъка на костите й — това бе странна шега на Стария — да ги отведе на дълбоко в тъмните проходи, където могат да се лутат и да умрат изгубени, за да даде урок на останалите.
И тъкмо когато почти се бе убедила в опасението си, Стария и спътниците му спряха на една площадка и си сложиха маските, с което показаха, че ще излязат на място с човешки въздух. Сатина нахлупи своята на лицето си и Синия зъб и Великанчо едва успяха навреме да поставят маските си, защото вратата зад гърба им се захлопна, а тази пред тях се отвори към светла зала с бял под и зеленина на растения, хора сновяха из това самотно голямо пространство, съвсем не приличащо на доковете. Тук бе чисто и светло, а по-нататък зееше черна бездна, към която ги поведе Стария.
Сатина усети как Синия зъб пъхна ръката си в нейната и Великанчо се приближи до двамата, когато те последваха водача си в мрак, по-обширен и от светлото помещение, което бяха напуснали — място, където нямаше стени, а само небе.
Звезди се въртяха около тях и ги, замайваха с движението си, магически звезди, които се преместваха от едно място на друго, грееха по-ярко и по-непроменливо, отколкото някога ги бяха виждали от Тамдолу. Сатина пусна ръката, която я държеше, и пристъпи напред, оглеждайки се.
Изведнъж блесна светлина — огромен кръг, искрящ като жарава, осеян с тъмни петънца и бушуващи огньове.
— Слънцето — пропя Стария.
Нямаше светло небе — синева, единствено мрак, звездите и ужасната близост на огъня. Сатина потрепна.
— Тъмно е — забеляза Синия зъб. — Как може да е нощ, когато грее Слънцето?
— Всички звезди са роднини на великото Слънце — поясни Стария. — Истина е. Светлото небе е илюзия. Наистина е така. Великото Слънце сияе в мрака и то е огромно, толкова огромно, че ние сме просто прашинки. То е страшно и огньовете му плашат тъмнината. Вярно е. Небето-я-вижда, това е истинското небе: това е истинското ти име. Звездите са като великото Слънце, но са далече, далече от нас. Туй сме научили. Вижте! Стените ни показват самото Тамгоре и големите кораби, външната страна на доковете. А също и Тамдолу. Сега гледаме към него.
— Къде е човешкият лагер? — попита Великанчо. — Къде е старата река?
— Светът е кръгъл като яйце и част от него гледа в обратна на Слънцето посока, което причинява нощта на тази страна. Навярно ако се вгледате внимателно, ще може да видите старата река; така си мислех. Но никога човешката база. Тя е твърде малка върху лицето на Тамдолу.
Великанчо се сви и потрепери.
Сатина обаче мина между масите, излезе на празното пространство, над което, превъзмогвайки мрака, светеше великото Слънце с истинското си лице — страховито, оранжево като огън, вездесъщо, с ужасяваща мощ.
Тя си помисли за сънуващата жена, наречена Слънцето-неин-приятел, чиито очи винаги се топлеха от тази гледка, и козината — се изправи на тила.
Протегна широко ръце сякаш за да прегърне огромното Слънце и всичките му далечни роднини, да потъне сред тях, защото бе дошла на Мястото, в чието търсене се бе впуснала на път. Напълни очите си с гледката, докато насреща — бе Слънцето, и никога вече нямаше да е същата, никога.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
На борда на „Норвегия“: точка нула, територия на Съюза: 10.9.52 г.
Омикрон.
„Норвегия“ не бе първият кораб, който изплува в реалното пространство близо до тази камара от скали и лед с големината на планета, която се виждаше само когато затъмняваше звезди. Други бяха пристигнали вече на тази лишена от слънце среща. Омикрон бе скитник, купчина отломки сред звездите, но местоположението му бе предсказуемо, освен това имаше достатъчно голяма маса, за да послужи за излизане от скок. Това място, толкова никъде, колкото бе възможно, бе случайно открито от Сънг на „Пасифик“ преди много време и оттогава бе използвано от Флотата. То бе едно от образуванията, от които се бяха страхували субсветлинните товарни кораби, но които скоковите кораби, заинтересовани от дискретен бизнес, ценяха високо и пазеха в тайна.