— Тук ще се позабавим — съобщаваше във всяко помещение Малори. — На позиция сме и всичко е нормално; правете каквото искате, но бъдете готови да реагирате за минута при сигнал за действие. Няма основания да очакваме проблеми, но не бива да рискуваме.
Дей Джанц я пресрещна в главния коридор, щом тя излезе от третото казармено помещение, кимна й любезно и я съпроводи из това свое царство, очевидно зарадван от нейното посещение сред подчинените му. Войниците се ободриха, когато видяха Дей в компанията на Малори, посрещнаха ги с мълчаливо внимание. Най-добре е, помисли си тя, да се довърши импровизираната проверка, просто за да им се покаже, че командването не ги е забравило тук долу. Операцията, която предстоеше, бе именно от типа, от който те най-много се страхуваха — едновременно нападение на много кораби, което увеличаваше шансовете някой да бъде засегнат. И войниците трябваше да го преживеят слепешком, ненужни, затворени в тесните помещения, в относителна безопасност, каквато вътрешната структура на кораба можеше да им осигури. Не бяха по-смели, когато трябваше да прекосят обстрелвана зона, да се качат на борда на спрян търгар, да кацнат за бърза атака на някоя планета или станция; те извършваха с лекота обикновените нападения, в които участваше само „Норвегия“ — удряха и бягаха. Сега обаче бяха нервни, тя го усещаше в прошепнатите коментари, дочути по отворения интерком — винаги отворен, такава бе традицията на „Норвегия“, всички, до последния новобранец да знаят какво става. Те се подчиняваха, щяха да се подчинят, но гордостта им бе наранена в този нов етап от войната, в който от тях нямаше нужда. Затова бе важно сега да ги посети тук, долу, да направи този жест. Замаяни от скока и седативите, те бяха в най-ниското си състояние на духа и физиката и Сигни видя как очите им светват от проста дума, от докосване по рамото при разминаване. Познаваше ги по име всичките, обръщаше се по име към един или друг войник. Този беше Малер, бе го взела от бежанците от Ръсел, изглеждаше трезв и доста изплашен; Кий, от търгарски кораб; Дей бе дошъл преди години по същия начин. И още много, много други. Някои от тях бяха подмладени като нея самата, познаваха я отдавна и тя си даде сметка, че разбираха истинското положение на нещата също като нея, както трябваше да го знаят и всички останали. Най-горчиво приемаха факта, че този критичен етап не бе техен, не можеше да е техен.
Сигни мина през тъмния преден трюм, разположен край стената на цилиндъра, и влезе в странния свят на екипажите на корабите ездачи. Това място й беше като роден дом, спомен за отминалите дни, когато тя също живееше в подобна обстановка, в една такава секция, в която екипажите на бойните кораби, техните механици и подготвителни екипи водеха свой собствен живот в отделен свят. Тук съществуваше друг команден отсек, нормално ориентиран при въртене като в момента и обърнат с пода нагоре в редките случаи, когато се намираха в док. В него бяха настанени два от осемте екипажа — на Куеведо и на Алмаршад. Четири екипажа почиваха, а останалите два пътуваха при нулево притегляне в носещата рамка на „Норвегия“ или в корабите си, защото прехвърлянето на екипажа с асансьора извън въртящия се цилиндър траеше една ротация и те не можеха да си позволят подобно губене на време в критична ситуация. А скок при нулево притегляне бе добре познато преживяване за Сигни. Не възнамеряваха да разгръщат ездачите тук, край Омикрон, иначе още два екипажа щяха да се намират на подобно заточение в тъмницата, както я наричаха.
— Всичко е наред — рече Малори на екипажите, които бяха в готовност също да отидат в ездачите. — Почивайте, отпуснете се, но не пийте. Все още сме в изчакване и ще останем в този режим, докато сме тук. Не знам кога ще ни наредят да отлетим, нито колко по-рано ще ни предупредят за това. Може да се наложи да е по спешност, но е малко вероятно. Предполагам, че няма да извършим скок, без да си починем. Тази операция върви по наш план, а не по сметките на Съюза.
Нямаше възражения. Сигни взе асансьора до основното ниво и прекоси малкото разстояние, което я отделяше от коридор номер едно. Все още чувстваше краката си сковани, но седативите вече губеха притъпяващия си ефект. Отиде в собствения си офис-квартира, легна на койката и се отпусна, просто затвори очи и остави напрежението да отмине, да се разсее нервната енергия, с която винаги я изпълваше скокът, защото излизането от него обикновено означаваше влизане в бой с необходимото бързо взимане на решения — да убиеш или да умреш.