Викинг беше последната.
Спрямо другите тя се намираше в центъра, сред низ от опустошение, сред станции, които се бореха да оцелеят.
— Всичко показва, че са решили да укрепят Викинг — говореше меко Мазиан. — Логично решение. Викинг е единствената станция с пълни файлове в компютрите, единствената, на която имаха възможност да хванат всички дисиденти, да сломят всякаква съпротива, да приложат собствената си полицейска тактика и да регистрират в компютъра всеки — мигновено. Сега всичко е чисто, всичко там е подготвено за база на техните операции. Позволихме им да инвестират много в тази станция. Ще извадим Викинг от строя и ще ударим всички други, които се крепят на косъм от гледна точка на жизнеспособност. Тогава между нас и Фаргон ще има само боклук. Между Пел и Съюза. Ще направим разширяването неудобно и скъпо. Ще насочим звяра към широките му полета в обратна посока. Докато можем. В папките има специални указания за всеки от вас. Може да се наложи в определени граници да се импровизират някои подробности в зависимост от това на каква ситуация попаднете в сектора си. „Норвегия“, „Либия“ и „Индия“ са първо звено; „Европа“, „Тибет“ и „Пасифик“ — второ; „Северен полюс“, „Атлантик“, „Африка“ — трето; „Австралия“ има отделна задача. Ако имаме късмет, никой няма да ни излезе в гръб, но всяка възможност е предвидена. Обсъждането ни ще е дълго, затова ви давам възможност да си отдъхнете малко. Ще правим симулации, докато нямате повече въпроси.
Сигни бавно пое въздух и издиша, отвори папката и в настъпилата тишина прегледа планираната операция, все по-силно свивайки устни. Нямаше нужда от специална подготовка — знаеха какво трябва да правят, вариации на стари теми, които те бяха разработвали самостоятелно. Но подобна навигация подлагаше на изпитание цялото им умение — масова атака, изискваща точност при пристигането, което нямаше да е синхронизирано, а трябваше да се извърши поотделно. Защото ги очакваше катастрофа, ако след скока кораби попаднеха близо един до друг, ако обект с голяма маса, като например противникът, просто се случеше да е там. Щяха да се появят съвсем близо до Викинг, така че да не дадат никакъв шанс за съпротива, но и на косъм от гибелта. Наличието на вражески кораб на място, където не би трябвало да е, разгръщането на противниковите кораби около станцията по нестандартен начин — предвидени бяха всякакви случайности. Отчитаха също местоположението на планетите и спътниците в системата в момента на пристигането им, за да се скрият, където е възможно. Защото трябваше да излязат от скок с все още забавени реакции, да задействат замъглените си умове и да се опитат веднага да локализират местоположението на приятели и врагове, да координират атаката си толкова точно, че някои от тях да изплуват отвъд Викинг, други пред станцията, да я нападнат едновременно от всички страни, тръгвайки от едно и също място…
Имаха едно-единствено предимство пред пъргавите нови кораби на Съюза, пред модерното им оборудване, пред безстрашните им млади екипажи, тренирани с рефлексни записи, подсъзнателно заучили решенията на всички проблеми. Флотата имаше опит, можеше да придвижи кърпените си кораби с точност, която прецизната техника на Съюза все още не успяваше да постигне, владееха играта на нерви, която консерватизмът на Съюза и придържането към уставите не разрешаваха на неговите капитани.
Можеха да загубят кръстосвач при този вид операция, може би повече от един, ако се появяха твърде близо един до друг, тъй че да се унищожат се взаимно. Вероятността за това беше висока. Разчитаха на „Късмета на Мазиан“, че няма да е тъй. Това беше предимството им — можеха да сторят нещо, което никой здравомислещ не би направил.
На екрана се редуваха една след друга схеми. Капитаните спореха, но в повечето случаи слушаха и приемаха, защото нямаше много неща, по които биха възразили. Обядваха заедно, а след това се върнаха отново в заседателната зала, за да обсъдят всичко за последен път.
— Един ден почивка — рече Мазиан. — Ще тръгнем в други ден призори по основното време. Въведете всичко в компютрите и го проверете няколко пъти.
Кимнаха и се разделиха, всеки тръгна към своя кораб. Раздялата им също имаше особен привкус, защото следващия път, когато се срещнеха, щяха да са по-малко на брой.
— Ще се видим в ада — измърмори Ченъл и Пори се усмихна.
Разполагаха с един ден да настроят компютрите и задачите ги чакаха.
ГЛАВА ПЕТА
Станция Цитиана: службата за сигурност: 14.9.52 г.
Ейръс се събуди, без да е сигурен какво го бе изкарало от съня в тишината на апартамента им. Марш се бе върнал — той бе предизвикал поредната им уплаха, когато не се бе появил след почивката. Напрежение обзе Ейръс. Даде си сметка, че от известно време спеше напрегнат, тъй като го боляха раменете и ръцете. Но продължи да лежи, докато по лицето му избиваше пот и той не знаеше какво я бе причинило.