Миг по-късно пристигна потвърждение от „Европа“, от командния център на флагманския кораб. Намираха се в сигурно пространство без заплаха от нападение.
— Имаме вече комвръзка със самата станция Пел — предаде Граф на Малори, която оставаше нащрек на поста си в командната зала. — Всичко изглежда нормално.
Сигни се пресегна към пулта и въведе съобщение с инструкции до капитаните на корабите-ездачи. Те не се стрелнаха навън, а останаха закрепени за корпуса на „Норвегия“ подобно на паразити. Комслужбата продължавашше да получава отправени към нея тревожни идентификационни сигнали от милицейските кораби, които бързаха да се отстранят от планираната й траектория, тъй като кръстосвачът изплува с опасно висока скорост извън равнината на системата. Цялата Флота бе доста нервна, движеща се заедно, сякаш бе едно тяло, пробиваща си път в последната сигурна зона, която се надяваха, че е останала.
Сега бяха само девет. „Либия“ на Ченъл се бе превърнал в отломки и пара, а „Индия“ на Кеу бе загубил два от четирите си ездачи.
Бяха избягали в пълно отстъпление от разгрома край Викинг, търсейки място, където да си поемат дъх. Всички имаха рани — едно от генераторните крила на „Норвегия“ влачеше след себе си облак от изпаднали метални вътрешности, ако изобщо бе останало все още закрепено за кораба след скока. На борда имаше и мъртви — трима техници, които се бяха намирали в този отсек. Не бяха имали време да ги изхвърлят навън, нито дори да почистят секцията, бяха избягали, бяха спасили кораба, Флотата, това, което бе останало от мощта на Компанията. По пултовете пред Сигни продължаваха да мигат множество червени лампички. Тя нареди на контролната служба по щетите да отстрани труповете или каквото намери там от тях.
Тук също бе възможно да има засада, но нямаше, не можеше да има. Беше вперила очи в светлините пред себе си, погледът й обхващаше командния панел. Седативите продължаваха да притъпяват сетивата й и да правят пръстите й безчувствени, докато Сигни настройваше системата, за да си възвърне управлението на „Норвегия“, оставено на синхронизирания компютърен контрол. Почти не бяха влезли в схватка край Викинг, бяха обърнали гръб и хукнали да бягат — по решение на Мазиан. Тя не бе задала никакъв въпрос, беше уважавала стратегическия гений на този човек в продължение на години. Бяха изгубили кораб и той ги бе изтеглил след месеци на планиране, след маневри, които бяха отнели четири месеца и живота на безброй хора, за да подготвят всичко.
Беше ги изтеглил от битка, от която нервите им бяха още опънати, от битка, която биха могли да спечелят.
Сигни нямаше кураж да погледне встрани и да срещне очите на Граф или на Дей, нито да погледне останалите на мостика. Нито пък имаше отговор за тях. Нямаше никакъв отговор и за себе си. На Мазиан му бе хрумнало нещо друго, кой знае какво. Опитваше се да повярва, че е имал разумна причина за бягството.
Да се измъкнат бързо, после да го направят отново. Да го планират отново. Само че този път те бяха изтласкани далеч от всички техни източници на доставка, бяха изоставили всички станции, от които по-рано взимаха припасите си.
Възможно бе нервите на Мазиан да не са издържали. Тя си каза, че не е така, но вътрешно продължи да мисли какви действия би предприела тя самата, какво би направила, ако командваше Флотата. Какво всеки от тях би извършил по-добре в сравнение със стореното. Всичко бе вървяло точно по план. А Мазиан го бе прекратил. Мазиан, пред когото прекланяха.
Усети кръв в устата си. Беше си прехапала устната.
— Получаваме от Пел инструкции за приближаване чрез „Европа“ — съобщи й комофицерът.
— Граф, поеми управлението — нареди Малори.
Насочи вниманието си към екраните и към аварийния комканал, който следеше чрез пъхнатата в ухото й слушалка, директна връзка с Мазиан, ако той се решеше най-накрая да я използва. Ако изобщо пожелаеше да се обърне към Флотата, което досега не бе сторил, запазил мълчание след заповедта си за изтегляне от битка, която не бяха загубили.
Приближаването бе стандартно, съвсем обичайно. Сигни получи разрешение от комофицера на Мазиан, даде заповед на своите капитани на ездачи и разгърна ятото изтребители на „Норвегия“. Същото направиха едновременно с нея и останалите кораби от Флотата, като този път ездачите се управляваха от резервните екипажи. Изтребителите щяха да държат под око милицейските кораби и да унищожат всеки, който се опиташе да скочи в хиперпространството, после също щяха да се приберат в доковете на станцията, след като големите кръстосвачи се бяха приютили на сигурно в гнездата й.