След като известно време се разхожда напред-назад, Василий опита да се свърже отново, обзет от надежда, но не успя. Можеше да дочуе вълнение отвън, в коридора, и вярваше, че Нино Коледи и момчетата му ще държат нещата в някакъв ред. Надяваше се. Имаше случаи, когато Кресич не успяваше да излезе от И-зоната, при периодичните безредици, когато вратите се затваряха и дори неговият пропуск от Съвета не бе достатъчен, за да се направи изключение. Знаеше къде му е мястото — там, отвън, да въдворява ред, да напътства Коледи, да се опита да спре полицията на И-зоната от някои от ексцесиите й.
Но не можеше да отиде там. Кожата му настръхваше дори при самата мисъл да се срещне с тълпата, с виковете, с омразата и грозотата на И-зоната, да види отново кръв и други неща, които да обезпокоят съня му. Сънуваше Рединг. И други. Хора, които бе познавал и които бяха умрели в коридорите или изхвърлени в космоса. Съзнаваше, че неговата страхливост е изключително фатална. Бореше се с нея, макар да знаеше до какво води това — че ако веднъж покажеше, че не е твърд, беше загубен. И като си даваше сметка за това, имаше дни, когато му бе трудно да се разхожда навън, когато чувстваше, че не му достига смелост. Той беше един от тях, не по-различен от останалите. А като му дадоха подслон, не искаше да излезе от него, не желаеше да прекоси дори тясното пространство, през което трябваше да мине, за да стигне до поста на охраната и до вратата.
Щяха да го убият, Коледи или някой от конкурентните групировки. Или някой без абсолютно никаква причина. Някой ден, обзети от лудостта на слух, плъзнал из И-зоната, щяха да го убият, някой недоволен от отказ на молбата му, някой, който го мразеше, смятайки го за символ на властта. Стомахът му се свиваше всеки път, когато отвореше вратата на апартамента си. Отвън го чакаха въпроси, на които той нямаше отговор, искания, които не беше в състояние да изпълни, хора, които не можеше да погледне в очите. Ако излезеше днес, щеше да се наложи да се върне в момент, в който безредиците щяха да са още по-голями. Никога не му разрешаваха да остане извън И-зоната повече от една смяна наведнъж. Беше опитал, беше тествал доверието им към него, най-накрая бе събрал смелост да попита за документи, да поиска освобождаване няколко дни след последните размирици — попитал, макар да знаеше, че това може да стигне обратно до Коледи, попитал, макар да знаеше, че това може да му струва живота. И му бяха отказали. Великият, могъщият съвет, чийто член беше и той, не искаше да чуе. Бил твърде ценен, бе казал Анджело Константин, там, където се намира. На четири очи кметът бе разиграл театър да го моли да остане там, където е. Кресич не повдигна повече въпроса от страх, че повече хора могат да научат, а той не би оцелял дълго след това.
Едно време бе добър, храбър човек. Така поне си мислеше за себе си, най-малкото преди пътуването, преди войната, докато бе с Джен и Роми. Тълпата два пъти го бе смачквала в И-зоната, единият път бе пребит до безсъзнание. Рединг се бе опитал да го убие и нямаше да е последният. Василий бе уморен и болен, подмладата не му действаше. Съмняваше се в качеството на профилактиката, която му бяха направили, опасяваше се, че натоварването го убива. Забелязваше как по лицето му се появяваха нови бръчки, изпито изражение на безнадеждност. Вече не можеше да разпознае в образа си човека, който бе бил само допреди година. Страхуваше се непрестанно за здравето си, като знаеше нивото на медицинските грижи, които се полагаха в И-зоната, където лекарствата се крадяха и можеха да бъдат подменени, където зависеше от щедростта на Коледи, за да получи медикаменти, както и вино и прилична храна. Вече не си спомняше за дома, престанал бе да тъгува, не мислеше повече за бъдещето. За него съществуваше само днешният ден, също толкова ужасен, колкото и вчерашния. И ако му бе останало едно-единствено желание, то бе да има поне някаква сигурност, че няма да стане по-лошо.
Отново опита да се свърже и този път дори не светна червената лампичка. Вандали разбиваха нещата в И-зоната веднага щом собствените им ремонтни бригади успяваха да ги пуснат в действие — техните собствени хора. Минаваха дни, докато успеят да докарат майстори от Пел, и някои неща си оставаха счупени. Василий сънуваше кошмари, че всички тях ги чака такъв край в случай на саботаж на нещо жизнено необходимо, ако някой луд реши, че самоубийството му не е достатъчно, а трябва да изхвърли в космоса цялата секция.