— Дръж ръцете долу и спокойно. Излез навън при твоята бричка. Не се шегувам.
С крайчеца на окото си виждах, че старецът се взира късогледо към нас. Но нямаше какво да види дори и да виждаше толкова надалеч. Нещо ме ръгна в гърба. Можеше да е пръст, но едва ли. Излязохме от магазина много кротко.
Дълга сива кола беше спряла зад моя „Мармон“. Задната й врата беше отворена и някакъв мъж с квадратно лице и крива уста стоеше с един крак върху стъпалото на автомобила. Дясната му ръка беше зад гърба, в колата. Моят човек се обади:
— Качвай се в твоята и тръгни на запад. Завий зад първия ъгъл и карай с около петдесет, не повече.
Тясната улица беше слънчева и спокойна, мастиковите дървета шумоляха тихо. Откъм „Кордова“, само на една пряка оттук, долиташе тътенът на уличното движение. Свих рамене, отворих вратата на „Мармона“ и седнах зад волана. Мъжът с прошарената коса се вмъкна много бързо до мен, като не откъсваше поглед от ръцете ми. Извъртя дясната си ръка, стиснала чипонос револвер.
— Внимавай, докато вадиш ключовете, приятел.
Внимавах. Докато натисках стартера, отзад се затръшна вратата на кола, последваха бързи стъпки и някой седна на задната седалка в „Мармона“. Отпуснах амбреажа и завих зад ъгъла. В огледалото видях, че сивата кола взе завоя зад мен. После изостана малко.
Карах на запад по успоредна на „Кордова“ улица и когато минахме около пресечка и половина, една ръка се плъзна по рамото ми изотзад и ми взе пистолета. Прошареният мъж сложи късия револвер на крака си и ме опипа със свободната си ръка. Сетне доволен се облегна.
— О’кей. Спусни се до главната улица и не се размотавай — рече. — Но това не значи да забършеш някоя патрулна кола… В случай че ти минава през ума, опитай и ще видиш.
Взех двата завоя, ускорих до петдесет и шест и продължих с тази скорост. Минахме през няколко хубави жилищни квартала, а после пейзажът взе да оредява. Когато съвсем оредя, сивата кола отзад изостана, обърна към града и изчезна.
— Защо ме отвлякохте? — попитах аз.
Мъжът с прошарената коса се засмя и разтърка широката си червена брадичка.
— Просто бизнес. Шефът иска да поговори с теб.
— Каналис?
— Каналис… как не! Казах Шефа.
Наблюдавах движението, доколкото го имаше толкова далеч от града, и няколко минути мълчах. После казах:
— Защо не го направихте в апартамента или в уличката?
— Искахме да сме сигурни, че няма опашка след теб.
— Кой е този шеф?
— Зарежи това… докато не стигнем там. Нещо друго?
— Да. Мога ли да пуша?
Той държа волана, докато палех цигара. Човекът на задната седалка не беше отворил уста. След малко прошарената коса ме накара да спра и да си сменим местата.
— Имах същия „Мармон“ преди шест години, когато бях беден — пошегува се той.
Не можах да измисля подобаващ отговор, така че просто оставих димът да прониква в дробовете ми и се питах защо ако Лу е бил убит в Уест Симарон, убийците не са взели парите. А ако наистина е бил убит в апартамента на госпожица Глен, защо някой си е сторил труда да го връща обратно в Уест Симарон?
7
За двайсет минути стигнахме предпланината. Превалихме стръмно планинско било, спуснахме се до дълга бяла бетонна лента, минахме по мост, изкачихме до половината следващия склон и отбихме по един път с чакълена настилка, който се губеше зад обрасъл с тъмнозелен шубрак склон. Китки пампасова трева трептяха по хълма като водни струйки. Колелата скърцаха по чакъла и занасяха на завоите.
Стигнахме до една хижа с широка веранда и основа от скрепени с цимент планински камъни. Перките на вятърна турбина за електрогенератор се въртяха бавно на гребена на издаден хребет на трийсетина метра зад хижата. Синя сойка се стрелна над пътя, изсвистя, направи рязък вираж и изчезна от погледа като падащ камък.
Мъжът с прошарената коса приближи колата до верандата край един светлокафяв двуместен „Линкълн“, изключи двигателя и дръпна ръчната спирачка. Извади ключовете, загъна ги внимателно в кожената калъфка и я пъхна в джоба си.
Мъжът на задната седалка слезе и отвори вратата откъм моята страна. Беше с пистолет в ръката. Слязох. Мъжът с прошарената коса също слезе. Всички влязохме в хижата.
Стените на голямата стая бяха красиво полиран чворест чам. Прекосихме стаята, застлана с индиански килими, и мъжът с прошарената коса почука предпазливо на една врата.
— Кой е? — извика някой. Прошарената коса долепи лице до вратата и каза:
— Бийзли… и човекът, с когото искахте да говорите.