Гласът отвътре каза да влизаме. Бийзли отвори вратата, бутна ме напред и я затвори зад гърба ми.
Озовах се в друга голяма стая със стени от чворест чам и индиански килими на пода. В каменното огнище съскаше и пухтеше накладен от плавей огън. Мъжът зад бюрото беше Франк Дор, политиканът.
Беше човек, който обича да има бюро пред себе си, да притисне в него тлъстия си търбух, да си играе с разните неща по него и да изглежда много умен. Лицето му беше тлъсто и мътно, бялата му коса, леко щръкнала, беше оформена в пооредял бретон, имаше малки проницателни очи и малки, много нежни ръце. Видимата част от него беше в неугледен сив костюм, а пред бюрото му се бе изтегнала голяма черна персийска котка. Той чешеше котката по главата с една от малките си нежни ръце, а котката се умилкваше. Немирната й опашка висеше от ръба на бюрото.
— Сядай — рече той, без да вдигне очи от котката. Седнах в много ниско кожено кресло. Дор каза:
— Как ти се вижда тук горе? Не е лошо, нали? Това е Тоби, моята приятелка. Единствената ми приятелка. Нали, Тоби?
— Харесва ми тук — рекох, — но не ми харесва начинът, по който пристигнах.
Дор повдигна глава и ме погледна с леко отворена уста. Имаше хубави зъби, но те не бяха никнали в устата му.
— Аз съм зает човек, братко — рече той. — Така беше по-просто, отколкото да спорим. Ще пийнеш ли нещо?
— Разбира се.
Той стисна нежно главата на котката между двете си длани, после я отблъсна и се подпря с две ръце на страничните облегалки на стола. Натисна ги силно и лицето му се позачерви, но накрая се изправи на крака. Заклати се към един вграден шкаф и извади тумбеста гарафа с уиски и две украсени със златни нишки чаши.
— Днес няма лед — съобщи той, докато се клатеше обратно към бюрото. — Ще трябва да го пием неразредено.
Наля в две чаши, покани ме с жест и аз отидох да взема моята. Дор запали дълга кафява пура, побутна кутията към мен, облегна се и ме загледа спокойно.
— Ти си човекът, който наклепа Мани Тинън — каза той. — Не са хубави тези работи.
Пиех си уискито. Биваше си го.
— Животът понякога се обърква — продължи Дор със същия равен, отморен глас. — Политиката, дори когато е много забавна, се отразява на нервите. Ти ме познаваш. Упорит съм и постигам онова, което искам. Вече не искам кой знае колко, но каквото искам… искам го докрай. И никак не ми пука как ще го получа.
— Така ще се говори за вас — рекох учтиво.
Очите на Дор заиграха. Огледа се за котката, притегли я за опашката към себе си, обърна я по хълбок и заглади стомаха й. Това май й допадна. После ме погледна и каза много тихо:
— Ти очисти Лу Харгър.
— Защо мислите така? — попитах, без да придавам някакво особено значение на въпроса.
— Ти очисти Лу Харгър. Може би си го заслужаваше… но ти го направи. Прострелян е веднъж в сърцето с револвер, калибър трийсет и осем. Ти носиш трийсет и осми и разправят, че добре си служиш с него. Снощи си бил у Харгър в Лас Олиндас и си видял, че печели бая пари. Уговорката била да си негов телохранител, но ти е хрумнало нещо по-добро. Настигнал си го с онова момиче в Уест Симарон, напомпал си Харгър с олово и си отмъкнал парите.
Допих си уискито, станах и си сипах още.
— Ти се споразумя с момичето — продължи Дор, — но сделката не е станала. Хрумнало й нещо хитро. Но това няма значение, защото полицията разполага с твоя револвер и с Харгър. А парите са у теб.
— Има ли заповед за задържането ми? — попитах.
— Не преди да кажа аз… И револверът не е предаден… Имам много приятели, разбираш ли…
— Фраснаха ме с палка край заведението на Каналис — започнах аз бавно. — Пада ми се. Взеха ми револвера. Не съм догонвал Харгър, така и не го видях повече. Момичето дойде тази сутрин с парите в един плик и с версията, че Харгър бил убит в нейния апартамент. Ето откъде имам парите… на съхранение. Не бях сигурен в това, което ми разказа момичето, но фактът, че тя донесе парите, беше доста убедителен. А Харгър беше мой приятел. Започнах да разследвам.
— Трябваше да оставиш това на ченгетата — усмихна се Дор.
— Имаше вероятност, че някой иска да натопи момичето. Освен това можех да изкарам някой друг долар… законно. Случвало се е, дори и в Сан Анджело.
Дор пъхна пръста си в муцуната на котката и тя разсеяно го захапа. После се отдръпна от него, седна в ъгъла на бюрото и зализа едната си лапа.
— Двайсет и две хилядарки и мацката ти ги даде да ги пазиш — каза Дор. — Типично за една жена, нали? Ти взе парите. Харгър беше убит с твоя револвер. Момичето изчезна… но аз мога да я върна. Струва ми се, че от нея ще излезе добър свидетел, ако ни потрябва.
— Беше ли нагласена играта в Лас Олиндас? — по питах аз.