Дор полуобърна глава и се помъчи да ми говори през рамо. Не можах да видя изцяло изражението на лицето му, но не изглеждаше уплашен.
— Така няма да постигнеш нищо — рече. — Нищо нямаше да ми струва да наредя да те очистят, ако съм целял това. Какво постигна? Не можеш да застреляш никого, без да загазиш още повече, отколкото ако направиш това, което поисках от теб. Положението ми изглежда патово.
Размислих върху думите му, докато Бийзли ме гледаше любезно, сякаш всичко това за него е нещо обичайно. В другия обаче не открих и следа от любезност. Напрягах слух, но в останалата част от хижата май бе съвсем тихо. Дор се поотдръпна от пистолета и каза:
— И така?
— Тръгвам си — рекох. — Имам пистолет и като го гледам, май ще мога с него да застрелям някого, ако се наложи. Не ми се иска кой знае колко и ако наредиш на Бийзли да ми хвърли ключовете, а на другия да ми върне патлака, който взе от мен, ще забравя за отвличането.
Дор лениво се опита да присвие рамене.
— После какво?
— Ще проуча предложението ти малко по-внимателно — рекох. — Ако ми осигуриш достатъчно закрила, бих могъл да премина на ваша страна… А ако си толкова печен, колкото твърдиш, няколко часа няма да променят нищо.
— Това е идея — каза Дор и се подсмихна. После нареди на Бийзли: — Не се опитвай да използваш ютията и му върни ключовете. Също и патлака… дето сте го взели днес.
Бийзли въздъхна и много предпазливо пъхна ръка в панталоните си. Подхвърли ми през стаята кожената калъфка с ключовете. Кривата уста вдигна ръка, пъхна я в страничния си джоб, а през това време аз понамалих натиска върху гърба на Дор. Мъжът извади моя пистолет, пусна го на пода и го ритна далеч от себе си.
Показах се зад гърба на Дор, взех от пода ключовете и пистолета и поех с рамото напред към вратата. Дор гледаше безизразно. Бийзли следеше с тяло движението ми и отстъпи от вратата, когато я доближих. Другият положи доста усилия да седи мирен.
Стигнах до вратата и преместих ключа от другата страна на ключалката. Дор се обади със замечтан глас:
— Ти си като гумена топка, завързана за ластик. Колкото по-далеч отиваш, толкова по-бързо ще се върнеш.
— Ластикът може да е позагнил — рекох аз и минах през вратата, превъртях ключа и зачаках изстрели, които така и не последваха. Блъфът ми беше по-тънък от златото на износена халка. Той мина, защото Дор пожела така, това бе всичко.
Когато стигнах моста на магистралата, вече минаваше два часът и за известно време карах с една ръка, а с другата бършех потта от врата си.
8
Моргата беше в края на дълъг, светъл и тих коридор, който се отклоняваше от главното фоайе в сградата на Окръжния съд. В края на коридора имаше две врати и сляпа стена, облицована с мрамор. Върху стъкления плот на едната врата, през който не идваше никаква светлина, пишеше: „Следствена стая“. През другата врата се влизаше в малка приятна канцелария.
Мъж със светлосини очи и ръждива коса, сресана на път точно по средата на главата, прелистваше някакви формуляри на една маса. Вдигна глава, огледа ме, после изведнъж се усмихна.
— Здрасти, Линдън — поздравих аз. — Помниш ли случая Шелби?
Светлосините очи заискриха. Той стана и заобиколи масата с протегната ръка.
— Разбира се. Какво можем да направим… — Изведнъж млъкна и щракна с пръсти. — По дяволите! Ти си оня, дето застреля гангстера.
Хвърлих фаса в коридора през отворената врата.
— Не съм дошъл за това — рекох. — Поне днес. Има един Лу Харгър… намерили са го, както разбрах, застрелян снощи или тази сутрин в Уест Симарон. Може ли да хвърля едно око?
— Не мога да ти попреча — каза Линдън.
Вкара ме през една врата в отсрещния край на канцеларията в помещение, боядисано цялото с бяла боя и бял емайллак, остъклено и ярко осветено. До една от стените имаше двойна редица големи сандъци с прозорчета. През тях се виждаха вързопи в бели чаршафи, а отзад — заскрежени тръби.
Върху полегата маса имаше покрито с чаршаф тяло. Линдън небрежно отметна чаршафа от мъртвото кротко, жълтеникаво лице на мъжа. Дълга черна коса, още влажна от водата, се беше разпиляла върху малка възглавничка. Очите бяха полуотворени и гледаха с безразличие тавана.
Пристъпих по-близо, погледнах лицето, Линдън дръпна чаршафа надолу и почука с кокалчетата на пръстите си по гръдния кош, който изкънтя сухо като дъска. Над сърцето имаше дупка от куршум.
— Хубав точен изстрел — каза той.
Извърнах се бързо, извадих цигара и я завъртях в пръстите си. Забих поглед в пода.
— Как установихте самоличността му?
— По нещата в джобовете му — каза Линдън. — Разбира се, проверяваме и отпечатъците от пръстите му. Познаваш ли го?