Оулс се усмихна широко.
— Естествено. Извършено е, за да го пришият на теб.
— Жалко, че някои хора пет пари не дават за човешкия живот… или за двайсет и два бона. Харгър е бил пречукан, за да пришият убийството на мен, а парите ми бяха дадени, за да го направят още по-убедително.
— Може би са смятали, че ще налапаш въдицата — изръмжа Оулс. — Това щеше да те довърши начаса.
Завъртях цигара между пръстите си.
— Би било прекалено тъпо дори за човек като мен. Какво ще правим сега? Да чакаме да изгрее луната и да разправим всичко… или да слезем долу и да надрънкаме още невинни лъжи?
Оулс се изплю върху един от чувалите, покриващи Поук Ендрюс.
— Тази територия е в рамките на окръга. Мога да прехвърля цялата мръсотия в полицейския участък в Солано и да я държа известно време под похлупак. Таксиметровият шофьор ще бъде адски доволен да си трае. А вече отидох достатъчно надалеч, та ми се иска да се затворя с мексиканеца в аквариума на четири очи.
— И на мен ми отърва така — рекох. — Едва ли ще можеш да потулиш нещата задълго, но поне достатъчно, за да успея да се видя с един дебелак и да си поговорим за една котка.
11
Върнах се в хотела късно следобед. Администраторът ми подаде бележка, на която пишеше: „Моля, обадете се на Ф.Д. Възможно по-скоро.“
Качих се в стаята и изпих уискито, останало на дъното на бутилката. Обадих се по телефона за друга бутилка, почесах се по брадичката, преоблякох се и потърсих номера на Франк Дор в указателя. Той живееше в хубава стара къща на „Грийнвю парк кресънт“.
Налях си във висока чаша с парче лед и седнах в креслото с телефона до мен. Първо попаднах на прислужница. После се обади мъж, който изговаряше името на господин Дор така, сякаш се страхуваше да не избухне в устата му. После чух друг глас — от мазен по-мазен. Последва дълго мълчание и накрая попаднах на самия Франк Дор. Той май се зарадва, че му се обаждам.
— Мислех си за разговора ни тази сутрин и ми хрумна нещо по-добро — каза той. — Защо не наминеш насам… Може да вземеш със себе си и онези пари. Имаш още време да ги изтеглиш от банката.
— Да — рекох. — Сейфовете затварят в шест. Но парите не са твои.
Чух го да се киска.
— Не ставай глупав. Банкнотите са белязани и не бих искал да се наложи да те обвинявам в кражба.
Обмислих казаното и не му повярвах… че парите са белязани. Дръпнах от чашата и рекох:
— Може би ще склоня да ги предам на лицето, от което ги взех… в твое присъствие.
— Ами… нали ти казах, че това лице напусна града. Но ще видя какво мога да направя. И без номера, ако обичаш.
Обещах, че няма да има номера, естествено, и затворих телефона. Довърших питието и позвъних на Вон Балин от „Телеграм“. Той каза, че хората на шерифа май нямат никакви идеи относно Лу Харгър… нито пък им пука. Беше ми малко сърдит, че още не му давам да използва тази история. Докато говорехме, разбрах, че не знае нищо за случилото се край Грей Лейк. Позвъних на Оулс, но не го открих.
Приготвих си нова доза, изгълтах половината и почувствах, че прекалявам. Сложих си шапката, промених си намеренията за другата половинка от питието и слязох до колата. Движението в ранната вечер беше интензивно, стопаните се завръщаха у дома за вечеря. Не бях сигурен дали ме следяха две коли или само една. Във всеки случай никой не се опита да се изравни с мен и да ми хвърли ананас в скута.
Къщата беше квадратна двуетажна сграда от стари червени тухли с хубава градина, оградена със зид от червени тухли с бял парапет. Лъскава черна лимузина беше паркирана отстрани пред пътната врата. Тръгнах по пътека, покрита с червени плочи, и някакъв бледолик дребосък в редингот ме въведе в широко тихо антре с тъмна старинна мебел. В дъното зърнах градина. Мъжът ме преведе през антрето и през един коридор и ме вкара тихо в кабинет с ламперия, полутъмен поради настъпващия здрач. Излезе и ме остави сам.
В дъното на стаята имаше високи отворени прозорци, през които зад редица притихнали дръвчета прозираше медночервеното небе. Пред дръвчетата една пръскачка се въртеше бавно върху мека тревна площ, която вече тъмнееше. По стените висяха големи мрачни картини с маслени бои, в единия край имаше огромно черно бюро, отрупано с книги, множество дълбоки шезлонги и тежък мек килим, който се простираше от стена до стена. Ухаеше леко на хубави пури, а някъде по-отдалеч долиташе мирис на градински цветя и влажна пръст. Вратата се отвори, влезе млад мъж с пенсне, който ми кимна сдържано, огледа се разсеяно и каза, че господин Дор ще дойде всеки момент. Той излезе, а аз запалих цигара.