– Разбира се, шефе – обади се единият. – Бъдете спокоен. Нищо няма да се случи.
– И точно така трябва – изръмжа Морър и влезе в просторния слънчев хол.
До отворения прозорец стоеше Долорес, стройна и прелестна в простичката си черна рокля. Имаше сенки под очите, а и лицето й беше бледо.
– Здравей, Джак.
– А, ти ли си, Доли? – попита Морър. – Налей ми нещо за пиене, моля те – и той отиде до нея и надникна през прозореца към голямата терасирана градина. По всички ъгли се виждаха телохранители, някои от тях с автомати под мишница. – Сигъл се опита да очисти Ферари – заговори, докато Долорес му пълнеше една чаша, и се отпусна в едно кресло с гръб към прозореца. – Ферари обаче му забил ножа. Вземам някои предпазни мерки, докато джуджето е още в града – Долорес не каза нищо. Подаде му чашата и седна на малката масичка до него. – Е, Доли, това е последната чашка, която пия в твоята компания. Напускам града завинаги.
– Така ли? – попита тя без капка интерес в гласа.
– Да. Заминавам за Флорида. И много здраве на синдиката! За човек с моите способности и пари възможности за изява колкото щеш във Флорида! Но трябва да помисля какво да правя с теб.
– Не се безпокой за мен – рече Долорес, без да го погледне, сетне пак отиде до прозореца.
– Никак даже не се безпокоя за теб – засмя се Морър. – Но не мисля, че от Ейб ще излезе добър съпруг за теб. Той не издържа на напрежението. Няма да се учудя, ако днес му се случи нещо лошо. Ще съжаляваш ли?
– Не.
– Мислех, че храниш надежди той да ме наследи, Доли.
– Как ти хрумна такава идея? – попита тя и погледна надолу към безбройните стълби, които свързваха терасите. По тях се изкачваше дребна фигура в черен костюм и с черна шапка. Беше Ферари. Вървеше бавно и плавно, с ръце в джобовете, с вдигнато лице, с очи, впити в прозорците на стаята. Той сякаш не забелязваше изобщо телохранителите, които стояха неподвижни, без да откъсват очи от него. Мина покрай единия, после покрай втори. Никой от тях не помръдна. Само го гледаха. Ферари се приближаваше бавно – заплашителна миниатюрна фигурка, която се придвижваше като призрак.
– Значи съм грешал? – чудеше се Морър. – Да не би да си била хвърлила око на Сигъл?
– Не – отвърна тя, обърна гръб на прозореца и тръгна към вратата. – Нали не искаш да дойда с теб, Джак?
Той я изгледа усмихнато.
– Ти никъде няма да ходиш, Доли, никъде!
Долорес го изгледа замислено и той се изненада, като не прочете никакъв страх в прекрасните й очи.
– Ясно – каза тя, отвори вратата и излезе в антрето.
Там нямаше нито един телохранител.
Докато се изкачваше бавно по стълбите към спалнята си, Долорес се питаше кога ли Големия Джо бе заграбил организацията. Явно бе действал светкавично. Попита се също какъв ли щеше да бъде животът й с Ферари.
Влезе в стаята си и седна. Стана й зле и усети някакъв хлад, защото бе живяла с Морър четири дълги години, бе споделяла леглото му, бе приемала както подаръците, така и оскърбленията му. Затвори очи и зачака звука, който щеше да я извести, че е станала собственост на Ферари и вдовица на Морър.
Внезапният изстрел от долния етаж й подейства като плесница. Тя се наведе напред, закри лице с ръцете си и заплака – за пръв път от много години.
Не плачеше за Морър. Плачеше за себе си.