— В основата си вашите предположения са верни. Но, както ви казах, не трябва да се тревожите докато това не стане. Не мисля, че ще стане точно така.
— Но би могло.
— Би могло. Бих предпочел да мисля за по-добрия вариант, съгласна ли сте?
— Дали ще трябва друг удар по главата, за да си възвърне паметта?
— Това се случва само във филмите — заядливо й отвърна той. — Обикновено не е толкова драматично. Паметта му може да се връща постепенно, постепенно с времето. А може всичко да стане изведнъж.
— Или пък паметта му да остане завинаги загубена.
— Това е малко вероятно. Освен ако вашият съпруг поради някаква причина желае паметта му да остане завинаги унищожена. — Той вдигна вежди въпросително.
Кендъл се направи, че не забелязва зле прикритото му любопитство, но разбра, че му дава възможност да демонстрира знанията си и той не можа да се въздържи да не се поперчи.
— Вижте, неговото подсъзнание може да се възползва от мозъчното сътресение като обосновано извинение да забрави нещо, което той не желае да помни, нещо, с което му е трудно, дори невъзможно да се справи. — Той я погледна проницателно. — Има ли някаква причина, поради която той подсъзнателно да иска да се предпази чрез амнезията?
— Притежавате ли лиценз за практикуване на психология, докторе? — Гласът й оставаше измамно сладък, докато очите й изразяваха истинското й мнение по въпроса. Той се изчерви от възмущение. — Което ме навежда на следващия въпрос — каза тя, преди той да успее да си възвърне самообладанието. — Не би ли трябвало да се консултираме със специалист? Може би невролог от по-голяма болница?
— Вече го направих.
— О! — Новината малко я изненада.
— Обадих се в една болница в Атланта — каза докторът. — Потърсих главния невролог по телефона, изпратих му по факс картона и описах състоянието и рефлексите на пациента. Споменах, че пациентът не показва признаци за парализа или вцепеняване на крайниците, нито неясноти в говора или мисловна неспособност — нито един от симптомите, които говорят за сериозни умствени увреждания.
И той завърши самодоволно:
— Неврологът каза, че според него пациентът като че ли е получил удар по главата, от който е изгорял бушонът в кутията на паметта му. Неговото предложение съвпада съвсем с моето.
Кендъл се успокои от чутото. Тя възнамеряваше да се възползва от неговата амнезия, но не му желаеше постоянно мозъчно увреждане.
Колкото до времето, когато ще възвърне паметта си, това си оставаше една огромна въпросителна. Би могло да стане всеки миг, а може и след година. С колко ли време ще разполага?
Трябва да приеме, че това време е ограничено и да действа според случая.
Тя се усмихна на доктора.
— Благодаря ви, че отделихте време да отговорите на въпросите ми. Съжалявам, че ви задържах. Сигурно бързате за среща?
След като бе научила онова, което трябваше да узнае, тя искаше да отвлече вниманието му. Най-добрият начин беше да се погъделичка егото му и да прехвърли разговора върху него. Тактика, която често използваше в работата си със съдебните заседатели, за да отвлече вниманието им от доказателство, вредящо на клиента й.
— Вечеря и танци в Елк’с Лодж — отвърна той.
— Вероятно ще е забавно. Нека не ви задържам повече.
Той пожела лека нощ и се насочи към главния изход. Кендъл изчака, докато той излезе от зрителното й поле и после се вмъкна в стаята на „съпруга“ си. До вратата се поколеба за миг.
Над леглото светеше слаба нощна лампа, насочена към тавана, така че светлината да не попада върху лицето му. Тя не знаеше дали очите му са отворени и затова трепна, когато той заговори.
— Буден съм. Бих искал да поговорим.
ГЛАВА ТРЕТА
Подметките на новите й маратонки изскърцаха по линолеума, докато тя се приближаваше към леглото му. Той лежеше съвсем неподвижно. Само погледът му тихо и внимателно я следеше.
— Мислех, че спиш — обади се тя. — Кевин заспа и аз се възползвах от случая да намина при теб. Казаха ми, че си хапнал добре на вечеря. Апетитът е добър знак, нали? — Тя разпери встрани ръце и направи почти пълен кръг. — Харесват ли ти новите ми дрехи? Страхотни, нали? Такава е модата.
Когато той не пожела да отговори на веселия й брътвеж, тя отпусна ръце и фалшивата й усмивка угасна. В неговото положение тя също би негодувала срещу всеки, който се опитва да я развлече с баналности и нескопосани шеги. Той страдаше, чувстваше се унизен заради безпомощността и зависимостта си. Сигурно беше и малко уплашен — уплашен, защото би могъл никога да не възвърне паметта си, уплашен от онова, което би научил за себе си, ако я върне.