— Съжалявам, че това ти се случи — каза тя искрено. — Наистина трябва да е ужасно да не можеш да си спомниш кой си, от къде си, за какво си, какво правиш, какво мислиш и чувстваш. — Тя поспря за да подчертае. — Но тя ще се върне.
Той вдигна ръка към челото си и натисна с палец едното си слепоочие, а със средния пръст на другата притисна другото слепоочие, като че ли да изцеди информация от черепа си.
— Не мога да си спомня нищо, по дяволите. Нищо. — Той отпусна ръката си и я погледна мрачно. — Къде точно се намираме?
— Градът се нарича Стефансвил. В Джорджия.
Той повтори имената, като че ли да се опита да ги намери в паметта си.
— В Джорджия ли живеем?
Тя поклати глава.
— Бяхме тръгнали към Южна Каролина.
— Аз шофирах — каза той. — За да избегна падналото дърво, което препречваше пътя, трябва да съм навил рязко волана. Пътят беше хлъзгав. Колата ни излезе от пътя, падна в дълбок дол и се разби в едно дърво, след това потъна в придошлата река.
Устата на Кендъл пресъхна.
— Спомняш си всичко това?
— Не. Не си спомням. Това са фактите, които шерифът ми изреди.
— Шерифът?
Той веднага усети тревогата в гласа й и я погледна учудено.
— Вярно. Заместник шерифът. Той дойде рано днес, представи ми се и ми зададе някои въпроси.
— Защо?
— Предполагам, че е търсил отговорите.
— Аз отговорих на въпросите му.
След малко по-продължително мълчание, през време на което я гледаше замислено, той продължи меко:
— Очевидно мисли, че лъжеш.
— Не лъжа!
— Господи! — С гримаси от болка той отново вдигна ръка към главата си.
Кендъл веднага се разкая.
— Извинявай, нямах намерение да викам. Боли ли те? Да извикам ли сестрата?
— Не. — Той стисна здраво очи и изпъшка дълбоко. — Ще се справя.
Почувства се неудобно от необмисленото си избухване и с желание да заглади грешката си, Кендъл напълни чашата му с вода от изпотената пластмасова гарафа. Тя промуши ръката си между възглавницата и главата му и я повдигна внимателно. С другата ръка държеше чашата и ред устата му. Той засмука със сламката няколко пъти.
— Достатъчно? — попита тя, когато той отдръпна назад главата си.
Той кимна. Тя внимателно отпусна главата му върху възглавницата и постави обратно чашата на таблата на колела.
— Благодаря. — Той въздъхна. — Главоболието е кучешко.
— Ще се оправиш след един или два дни.
— Да-а. — Не звучеше убедително.
— Знам, че боли, но трябва да си доволен, че не пострада по-сериозно. Тукашният доктор се е консултирал с невролог от Атланта.
— Чух разговора ви.
— Тогава трябва да се чувстваш по-спокоен. Паметта ти може да се върне всеки момент.
— Или след известно време. Което мисля, че предпочиташ.
Тя не очакваше такава забележка и направо се вкамени.
— Не знам какво… Какво искаш да кажеш?
— Не предпочиташ ли да възвърна паметта си по-късно, отколкото по-рано?
— Защо ще го искам?
— Нямам ни най-малка представа.
Кендъл си помисли, че най-доброто е да замълчи. След известно време той кимна към коридора, където бяха разисквали положението му с доктора.
— Чела си по въпросите на амнезията. Сякаш искаш да обхванеш всички дадености, да си изясниш всички възможности. И аз продължавам да се чудя защо го правиш.
— Исках да знам какво ти… какво ние… какво ни очаква. Не е ли съвсем естествено?
— Не знам. Естествено ли е?
— За мен, да. Искам да зная точно къде се намирам по всяко време. Искам да съм готова за най-лошото, така че да не бъда много разстроена, ако то се случи. Сигурно се дължи на ранното ми осиротяване. Никога не успявам да преодолея страха си от неочакваното.
Изведнъж установи, че говори твърде много и млъкна.
— Защо спря? — попита той. — Тъкмо започваше да става интересно.
— Не искам да те обърквам с факти. — Тя се усмихна като се надяваше, че той ще го приеме като шега и като край на дискусията. — Боли ли те кракът?
— Не, всъщност. Но е неприятно. Отоците и нараняванията болят много повече.
Дясната ръка лежеше отпуснато на гърдите му. Кожата беше на виолетови петна от китката до бицепса, който се криеше в белия ръкав на болничната пижама.
— Това изглежда особено болезнено. — Тя погали потъмнелите от натъртвания места, след това отпусна ръката си върху мускулестата му ръка. Някак си й се струваше, че е важно да го докосва.
Погледът му падна върху лявата й ръка. И по-специално върху венчалния пръстен на третия й пръст. Неговият поглед я накара да усети по-силно топлината, идваща от кожата му и преминаваща през пръстите й в нея. Не трябваше да го докосва. Наистина не би трябвало да си позволява да изразява някакви чувства. И въпреки това не можеше да се накара да отдръпне ръката си.