— Гумите могат да изкарат още няколко хиляди мили — и бе казал продавачът, като ритна с върха на ботуша си предната лява гума. — На външен вид не е много стока, но върви добре.
Нямаше време да избира. А и това беше единствената кола, обявена за продажба в частните обяви на Стефансвил.
— Давам ви хиляда долара.
— Цената е хиляда и двеста долара.
— Хиляда. — Кендъл бе извадила десет стодоларови банкноти от джоба си и му ги подаде.
Той изплю гъст сок от дъвкан тютюн в калта, почеса се замислено по бакенбардите, докато гледаше парите и накрая взе решение.
— Почакайте тук. Няма да се бавя. Регистрационните номера са вкъщи.
Тя се върна в болницата с колата на сестрата, като го накара да се движи след нея до сградата на химическото чистене.
— Ще я паркирам тук засега — обясни му тя, след като той й връчи двата комплекта ключове. — Съпругът ми и аз ще я вземем по-късно. Сега ще ви закарам обратно. Извинете за неудобството.
Каквото и неудобство да му бе причинила, то бе възнаградено от хилядата долара, лежащи в джоба му. Естествено, той полюбопитства да узнае името й, къде живее, какво работи мъжът й. Цяла дузина въпроси. Кендъл го излъга любезно и с лекота.
— Ти си роден лъжец — веднъж й бе казала Рики Сю. — Заради това си толкова добър адвокат.
Кендъл се усмихна тъжно на спомена. Тогава правеха сладки в кухнята на баба й. Кендъл си представи лицата и гласовете им толкова ясно, като че ли бяха заедно с нея в болничната стая.
Рики Сю бе изказала забележката си като осъдителна, но Кендъл я прие като комплимент.
— Внимавай, Рики Сю. Такива думи могат да й подействат като поощрение — бе казала баба й. — А Господ знае, че тя не се нуждае от насърчения, за да изтърси някоя измишльотина.
— Не разправям измишльотини! — възмути се Кендъл.
— Това е най-голямата измишльотина. — Баба й предупредително бе поклатила покритата с тесто дървена лъжица. — Когато беше малка колко пъти са ме викали в училище да отговарям за някоя шантава история, която си разказала на съучениците си? Постоянно си измисляше небивалици — обясни тя на Рики Сю.
— Понякога доизмислях истината, за да стане по-интересна — защити се Кендъл, като изсумтя презрително — но не бих го нарекла измишльотини.
— Нито пък аз — кимна Рики Сю за заключение, докато пъхаше в устата си шоколадени блокчета. — Наричат се „лъжи“.
При мисълта за двете жени, които отчаяно й липсваха, гърлото на Кендъл се сви от болка. Ако не спре да мисли за тях сега, болката щеше да я обезсърчи. А тя трябваше да действа, преди да е изгубила време. Преди мъжът, който изглежда можеше да чете мислите й почти като книга, да е възвърнал паметта си.
Тя погледна часовника — един часа след полунощ. Време беше да тръгва.
Приближи се на пръсти до вратата, открехна я и плъзна поглед по коридора. Две сестри бяха дежурни. Вниманието на едната бе погълнато от роман, другата говореше по телефона.
Кендъл се бе измъкнала по-рано незабелязано и бе струпала малкото им багаж в колата, така че сега трябваше само да изнесе бебето.
Върна се при креватчето, пъхна ръце под коремчето на детето и нежно го обърна. То се намръщи, но не се събуди, дори когато го лъхна хлад, преди тя да го притисна към гърдите си.
— Такова добро момченце — прошепна тя. — Ти знаеш, че мама те обича, нали? И че ще направя всичко — всичко за да те запазя.
Тя се промъкна през вратата. След като бе прекарала няколко часа на тъмно в стаята, коридорът й се виждаше неестествено светъл. Изгуби няколко ценни секунди, докато привикнат очите й, след това се за промъква крадешком напред.
Ако успееше да стигне до напречно минаващият коридор, без да бъде открита, щеше да е на свобода. Рискът бе голям, но си заслужаваше. Ако някоя от сестрите я зърнеше, тя имаше готово обяснение: Кевин има газове и нервничи. Решила е да го разходи.
Щяха да й повярват без да се усъмнят, но плановете й щяха да се осуетят. Щеше да се наложи да опита отново следващата вечер. Всеки час бе от значение; утре можеше да е много късно. Трябваше да изчезне тази нощ.
Съсредоточи се върху стъпките си: вървеше бързо и безшумно. С очи, насочени към двете сестри, тя пресмяташе разстоянието до ъгъла. Още колко? Десет крачки? Петнайсет?
Кевин хлъцна.
В ушите на Кендъл това прозвуча като оръдеен изстрел. Тя замръзна, а сърцето й заби до пръсване. Но очевидно нито една от дежурните не бе чула слабия звук. Едната сестра продължаваше да чете, а другата — да говори, очевидно разгорещена от темата:
— И аз му казах, че ако той ходи три пъти в седмицата вечер на боулинг, защо ще го е грижа ако аз взема няколко нощни дежурства? Той ми отговаря: „Това е различно“. И тогава аз му казах: „Дяволски прав си. С боулинг не можеш да си платиш…“