Той затвори очи и притисна носа си с такава сила към стъклото, че чак му излязоха сълзи. В края на краищата, може би въобще не бе оживял след катастрофата. Трябва да е мъртъв. Болницата е била чистилището, междинна спирка преди да го изгонят в ада.
Защото наистина това беше ад.
— Как се чувстваш?
Преди да успее да отговори, трябваше да преглътне горчивата слюнка.
— Всички възможни главоболия умножени но десет.
— Съжалявам. Надявах се, че няма да те събудим. Ти спеше през цялото време, докато сменях пелените.
— Като говорим за това…
— Тук наоколо.
Като проследи посоката на кимването й, той погледна през набразденото от дъжда стъкло. Бяха спрели до крайпътен парк. Тяхната кола бе единственото превозно средство, което можеше да се види. Земята около тях беше обраснала с високи бурени и храсталаци. Ръжда бе прояла дупки по варелите за боклук, които преливаха от прогизнали от вода отпадъци. Цялата местност изглеждаше забравена и изоставена.
— Страхувам се, че тоалетните не са много чисти — каза тя — Но нямах избор.
— Нито пък аз. — Той посегна към дръжката на вратата. — Ще бъдеш ли тук, когато се върна?
Тя се направи, че не обръща внимание на хапливия въпрос.
— Ако почакаш, докато свърша с Кевин, ще ти помогна. Юмручето на бебето, което се показваше изпод одеялцето беше свито върху блузата й. Тънките пръстчета се отпущаха и свиваха, отпущаха и свиваха.
— Благодаря, все пак — каза той рязко. — Мога и сам да се справя.
Бетонната постройка се намираше само на няколко ярда от тях. Той използва мръсния писоар, след това се придвижи до мивката, от чийто кран се процеждаше ръждива вода. Изми си ръцете. Нямаше с какво да ги избърше, но имаше ли значение? Щеше да ги измокри отново, докато се върне до колата. Нямаше и огледало, което също не беше лошо. Сигурно изглежда като нещастник, оцелял по чудо от дълга и ужасна война. Така се чувстваше.
Когато се върна при колата, бебето бе отново на седалката си.
— Има град на около пет мили пред нас — каза тя едновременно със завъртането на ключа. — Мислех да спрем там за кафе. След това можем да се обадим на най-близкия невролог.
Разходката до тоалетната бе изстискала и малкото сили, които имаше.
— Кафе звучи много примамливо — каза той, опитвайки се да прикрие слабостта си от нея. — Но няма да ходя при никакъв доктор.
Учудена, тя го погледна с широко отворени, сиви очи. Очи с цвят на мъгла. Мъгла, в която би могъл да се загуби, ако не внимава.
— Няма смисъл да се ходи при друг доктор — поясни той.
— Луд ли си? Ти си цяло нещастие.
— Имам мозъчно сътресение. И тъй като няма да правя нищо изморително или да се напрягам, сам ще се преборя. Счупеният ми крак ще се излекува с времето. Тогава защо да ходим при друг лекар и да му плащаме сума пари, за да чуем същата стара песен?
— Но ти имаш постоянно болки. Най-малкото, нуждаеш се от предписание за притъпяване на болката.
— Ще вземам аспирин.
— А какво ще правим с амнезията? Ти трябва да се консултираш със специалист.
— И докато се консултирам с този специалист, ти ще избягаш.
— Няма.
— Слушай, не знам коя си и каква е историята ти, но докато не открия, няма да те изпусна от поглед. Няма да ти дам друга възможност да ме изоставиш. — Той посочи с брадичката си към кормилото. — Хайде, тръгвай. Кафето ми е необходимо.
Следващият град представляваше малко фермерско селище, квартал на Стефансвил. Тя намали до изискваните скоростни ограничения но главната улица.
— Спри тук — каза той, посочвайки към едно кафене, сгушено между текстилен магазин и пощенски павилион. Няколко камиона бяха паркирани на разбития тротоар, въпреки че времето на паркирането им бе изтекло. Изглежда, че това бе място, където местните хора се събираха рано на кафе и клюки, дори в дъждовна неделна сутрин като тази.
— Гладен ли си? — попита тя.
— Да.
— Ще взема нещо, което можем да ядем в колата, така че да не трябва да излизаш — каза му тя. — Внимавай за бебето.
Бебето. Той хвърли тревожен поглед към задната седалка. Добре. Бебето спеше. Докато продължава да спи, всичко е наред.
Но какво има, ако не спи? Ако се събуди и започне да плаче? Самата мисъл предизвика силна тревога, но той не можеше да разбере защо.
Задиша спокойно едва когато тя се появи от кафенето няколко минути по-късно, носейки две пластмасови чашки и бяла книжна торба. Той махна капачето на чашката, която тя му подаде и омайващият аромат на току-що сварено кафе изпълни колата.
— Ах. — Той пое глътка, след това направи гримаса и я погледна учудено. — Защо не е подсладено?
Тя въздъхна с трепет. Устните й останаха отворени, но бе като онемяла. Очите й останаха втренчени в него, след което се отпусна, присви вежди и наклони глава. Изразът й сякаш казваше: „Как не те е срам!“