— От кога си започнал да си подслаждаш кафето?
Без да отклонява погледа си, той отпи втора глътка от силното черно кафе, каквото по някакъв начин знаеше, че предпочита без захар. Бе й поставил както му се струваше хитър капан, но тя бе твърде ловка, за да се хване в него.
— Добра си — каза той с колебливо възхищение. — Прекалено добра си.
— Не знам за какво говориш.
Той изсумтя и вдигна торбата.
— Какво имаме за закуска?
Беше изял вече два от сандвичите със свинска наденица, преди да забележи, че тя изважда месото от нейните.
— Да не си отровила надениците, или какво?
— Моля — изръмжа тя.
— Но какво й има тогава?
— Нищо, предполагам — каза тя отхапвайки от сандвича. — Просто вече не ям свинско месо.
— Вече? Значи някога си яла. Защо си спряла да ядеш свинско?
— Нямаме ли по-належащи въпреки за разискване? — Тя облиза трохите от пръстите си. — Трябва да размислиш сериозно и да ме оставиш да те заведа на доктор.
— Не. Не — повтори той подчертано, когато видя, че тя е готова да спори. — Всичко, от което се нуждая, са сухи дрехи и аспирин.
— Добре. Отлично. Главата си е твоя.
— Искам да знам името си.
— Какво? — Тя не помръдна. Гледаше го с обзети от мъка очи, които дори не мигаха.
— Всички в болницата се стараеха да не се обръщат към мен по име — каза той. — Дори когато заместник шерифът ме разпитваше, той не ме нарече по име.
— Нареждане на доктора. Той не искаше да те притесняват или объркат.
— Как ми е името?
— Джон.
— Джон — повтори той, като че ли го пробваше. Не му беше неудобно. Но също така не беше и задължително да е правилното. — Как е твоето?
— Кендъл.
Името не му говореше нищо. Нула. Той я погледна подозрително.
Тонът й бе прекалено невинен, когато го попита:
— Нещо да ти напомня?
— Не. Защото съм почти сигурен, че лъжеш.
Тя не счете за нужно да го удостои с отговор. Вместо това запали колата. Пътуваха около час, преди да стигнат до град, който имаше отворен магазин в неделя.
— Продиктувай ми какво да купя — каза тя, след като паркира.
Тя отбеляза на лист тоалетните принадлежности, които той изреди.
— И някакви дрехи — добави той.
— Нещо специално?
— Само дрехи. И вестник, ако обичаш.
— Вестник? — Тя се поколеба, след това кимна и се пресегна към вратата. — Това може да отнеме известно време. Аз също имам списък за покупки.
Преди да успее да излезе, той я попита:
— Как ще плащаш?
— В брой.
— Откъде имаш парите?
— Спечелих ги — отвърна тя рязко и отвори вратата.
Той отново я спря.
— Чакай, ще ти трябват мерките ми.
Тя се пресегна през седалката и стисна леко коляното му.
— Глупчо. Знам мерките ти.
Естественият женски фамилиарен жест протече като електрически ток през тялото му.
Гледайки я да върви към входа на магазина, той си помисли за хиляден път: „Коя е тази жена, каква ми е тя на мен?“
Пет минути по-късно бебето започна да нервничи. Първоначално той не обръщаше внимание на плача, но когато се усили, той се обърна и погледна към детето, което нямаше причина да плаче, доколкото можеше да види.
Опита се да му тананика, но ревът се усили още повече, докато стана пронизителен. Започна да се изпотява. Потта потече от подмишниците надолу по ребрата. Изби на челото му. Целият пламна, но не посмя да отвори прозореца, защото ревящото бебе би привлякло внимание.
Господи, къде е тя? Защо се бави толкова?
Тя чу, че бебето плаче доста преди да се приближи до колата. Хукна и почти изтръгна вратата от пантите, за да я отвори.
— Какво става с Кевин? Какво се случи?
Хвърли сака с покупките в скута му и издърпа напред предната седалка. Секунди след това бебето бе в ръцете й и тя тихичко му запя.
— Защо не направи нещо? — попита тя. — Защо си го оставил да пищи така?
— Не знаех какво да правя. Не разбирам нищо от бебета.
— Да, но би трябвало, нали? — Тя притисна детето по-силно към себе си и го залюля, като едновременно с това го потупваше леко по гърба. — Хайде, хайде, миличко. Всичко е наред. Мама е тук сега. — Тя го пое с лявата си ръка, нагласи го към тялото си и повдигна края на блузата си.
Той зърна пълната с мляко гръд и изпъкналото връхче, секунда преди да изчезне в устата на бебето.
Тъй като той продължаваше да гледа сучещото бебе, тя му хвърли недоверчив поглед.
— Нещо не е наред ли?
Нещо не беше наред, наистина, но той не знаеше какво е то. Обърна глава настрана и се загледа през прозореца. Ако тя беше негова жена, както твърдеше че е, защо бе изпитал тръпка на вина при вида на гърдата й? Ако е майка на детето му — на сина му, защо гледката на кърменето го караше да се чувства зле, да му се гади?