От друга страна, страхуваше се да не прочете за някой много известен тип и да установи, че става въпрос за него. Дали не е бил въвлечен в някаква престъпна дейност преди катастрофата?
Инстинктът му казваше, че е засегнато достойнството му. Но какво достойнство? Професионално? Брачно? Това последното не би могло, защото той и за секунда не бе повярвал, че са били семейна двойка. Щеше да знае — някак си щеше да знае — ако беше спал с нея. Жив човек не би могъл да забрави тези гърди — оформени и сексапилни! Бе оценил и добре оформеният й задник. Имаше привличащи вниманието очи и гъста, непокорна коса.
Не беше класически красива, но дори от болничното легло той бе забелязал чувствената й уста. Устните бяха пълни и предизвикателни. Жена от онзи тип, за която човек би платил хиляда долара, стига само да се докопа до кревата й.
Когато по-рано я наблюдаваше да облизва намазаните си с масло пръсти, той се убеди, че собствената му диагноза е точна. Не беше чак толкова болен.
Реакциите му спрямо нея бяха определено мъжки условни рефлекси. Беше реагирал по начин, по който всеки нормален мъж би отговорил на подобна възбуда. Би заложил срещу живота си, че реакцията му съвсем не се дължеше на познанство и близост.
Обезпокоен от насоката, която поеха мислите му, той включи радиото, с надеждата да хване новини.
— Повредено е — му каза тя.
— Удобно за теб, нали? — отвърна той. — Още колко ще трябва да продължим? И между другото, къде, по дяволите, отиваме? Не смей да кажеш „Тенеси“.
Тя не каза „Тенеси“.
— Отиваме в къщата на баба.
— „Къщата на баба“ — повтори той язвително.
— Точно така.
— Твоята баба или моята? Имам ли баба?
Представи си стереотипния образ — сива коса, свита в спретнат кок, блага усмивка, която ти напомня да стоиш със закопчано сако, дори ако вън е юлска жега, която мирише на лавандулов сапун и кухненски подправки. Разбираше го като понятие, но не можеше да си представи да е бил глезен от такъв персонаж. Или изобщо глезен от някой…
— Моята баба — каза тя.
— Съобщила ли си й, че отиваме?
— Тя няма да е там. — Гласът й стана мек от вълнение. — Умря преди четири месеца. Няколко седмици, преди да се роди Кевин.
Той се замисли над отговора.
— Ти беше ли при нея?
— Не. Аз бях… далеч. Раждането наближаваше и не можах да присъствам на погребението.
— Бяхте ли близки двете?
— Повече от близки. Имахме необикновена връзка. — Очевидният му интерес я окуражи да продължи. — Майка ми и баща ми загинаха при катастрофа, когато бях на пет години. Баба стана моя настойница. Дядо ми вече бе починал, така че останахме само двете. Връзката между нас бе много силна.
— Аз познавах ли я? Бил ли съм преди това в къщата?
Тя поклати глава.
— Какво още ни остава?
Тя въздъхна и завъртя глава.
— Моля те, престани да ме питаш за това. Няма да стигнем по-бързо. Бих искала да сме там преди да се стъмни, а времето ще мине много по-бързо, ако поспиш. Трябва ти спокойствие.
Той бе взел три аспирина, които бяха притъпили главоболието му и болките в мускулите, но все още се чувстваше като, че ли е бил удрян с чук за пържоли. С намерението да отпусне клепачи само за миг, той се отпусна на облегалката.
Часове по-късно, когато се събуди, беше привечер и те бяха стигнали до крайната цел на пътуването си.
Къщата се намираше в края на тесен път, покрай който се виеха лози и храсти орлови нокти. Дъждът бе престанал. Когато стигнаха до къщата, Кендъл свали стъклото на колата и вдъхна дълбоко аромата на лятото. Спомени от детството нахлуха в главата й. Мъката по баба й стисна сърцето й като с клещи.
Заобикалящата ги гора бе вече притъмняла. Светулки намигаха изпод сенките на листата. Тя почти очакваше да чуе гласа на баба си, която я вика, за да види тази галактика от светещи насекоми.
Къщата беше с правоъгълна форма и начупен покрив, който се простираше над широка тераса. Може би й трябваше боядисване, а и дворът изискваше грижи, но иначе си оставаше същата от последното й посещение.
С тази разлика, че баба й не беше там и никога вече няма да бъде.
Чакълът изскърца под гумите, когато загаси мотора.
Той се събуди, прозя се, протегна се и погледна към падащата навън тъмнина, за да се ориентира.
Кендъл отвори вратата и излезе, за момент оставяйки Кевин заспал в детската седалка. Бавно се изкачи но входните стъпала, след това се изправи на пръсти, за да стигне ключа, който стоеше винаги над касата на вратата.
Намери го и го пъхна в ключалката. Вратата изскърца и се отвори. Посегна към ключа за осветление на стената с надеждата, че има ток. Когато лампата светна, тя въздъхна с облекчение. Рики Сю бе продължила да плаща текущите сметки.