— Роско Колоуей донесе този подарък тази сутрин — съобщи й Гиб.
— Колко мило от негова страна! — възкликна Кендъл. Роско беше портиерът на съдебната зала. Познат на всички от трийсет години. Бяха се сприятелили, откакто работеше като обществен защитник. Тя разопакова кутията и откри рамка за картина.
— Най-добри пожелания — прочете тя на поздравителната картичка. — Подписано е от Роско Колоуей. — Усмивката й премина в учудване. — Като си помисля сега, не си спомням да са били на сватбата. Питам се, защо ли не са могли да дойдат?
— Посъветвах те да не ги каниш — меко й напомни Мат.
— Но аз ги поканих, защото исках да присъстват — настоя тя. — Роско се отнася толкова мило с мен. Винаги поставя свежа роза на бюрото ми или прави нещо специално. Той се развълнува толкова, когато разбра, че сме се сгодили. Той те цени много, Мат. И теб, Гиб.
— Роско е разбран човек.
Гиб се отдалечи от печката, за да й донесе чиния. Палачинката беше отлична — плътна и златисто-кафява с кубче масло, топящо се в центъра.
Но коментара на Гиб развали апетита й.
— Разбран човек? — повтори тя, като се надяваше, че той не влага в него онова, от което се страхуваше.
— Роско знае, че той и неговата жена биха били… добре, не на място на вашата сватба — обясни свекърът й.
Тя погледна към съпруга си, който кимна величествено:
— Те щяха да са единствените не бели, Кендъл.
— Сигурен съм, че Роско е оценил поканата ти, въпреки че е разбрал, че е по-добре да не идва. Той знае до къде може да се простира, дори ако ти не знаеш. — Гиб я потупа приятелски по рамото и добави. — Но ще се научиш.
ГЛАВА ОСМА
След толкова часа шофиране, Кендъл не можеше да стои изправена на краката си. Но преди дори да помисли за спане трябваше да свърши няколко неща, първото от които бе да намери креватче за Кевин за през нощта.
В килера откри стара детска кошарка, която някога бе използвана за родилно ложе на една лабрадорка. Препаратите за почистване бяха в бюфета, където баба й винаги ги държеше. Тя търка и ми кошарката, докато реши, че вече може да се използва за легло на Кевин.
— Има ли нещо за ядене?
Явно изтощен, той се бе облегнал тежко на патериците. Веднага след пристигането им тя му предложи да си легне, но той отказа. Вместо това, като копой я следеше навсякъде из къщата.
— Подлудяваш ме — отговори грубо тя и се обърна бързо. Той бе застанал толкова близо до нея, че почти се сблъскаха. — Ако не искаш да си легнеш, поне седни някъде и престани да ме следваш от стая в стая.
— За да изчезнеш през задната врата?
Тя въздъхна вбесена.
— Дори да имах това на ум — макар, че не е така — нямам сили да шофирам нито миля повече. Успокой се, съгласен?
Той не се успокои напълно, но спря да я следи за известно време. В отговор на въпроса му тя каза:
— Ще видя какво мога да открия за ядене.
В килера нямаше много неща — кутия зелен фасул и буркан сладко от праскови.
— Не е точно мечтаната вечеря — продължи тя.
— Добре е — каза той. — В такова състояние каквото и да е, е по-добре от нищо.
— Утре ще купя провизии. До тогава и хладилникът ще се замрази.
Те си разделиха храната и изядоха всичко, дори плика снакс, който бе купила от автомата, когато я спряха тийнейджърите. Заради неговата намеса инцидентът щеше да се запомни, по-специално от момчето, което щеше да се събуди утре с контузени крака. Това я ядосваше.
От друга страна, беше приятно изненадана от мъжеството му. Очевидно склонността му да закриля беше дълбоко вкоренена и не е била унищожена от загубата на паметта. Тя се раздразни от намесата му, но вътрешно си призна, че бе доста вълнуващо.
Макар и ранен, той охотно я защити. Възхищаваше се на силната му воля и на енергичните му реакции.
Кендъл не беше от жените, които си падаха по мъжкарите. В действителност ги ненавиждаше. Затова се почувства почти засрамена от факта, че й е било приятно да бъде спасена от този човек, чиято физическа сила бе привлекателна колкото и вътрешното му самообладание.
— Не мога да си спомня ти добре ли готвеше? — попита той, като я измъкна от обезпокоителните мисли.
— Не много, но няма да гладуваме.
— Звучи, сякаш планираш да останем тук за известно време.
— Мисля да останем, докато ти възстановиш паметта си. Тук е тихо, спокойно, чудесно място за възстановяване.
— А работата ми?
Тя се изправи и бързо започна да прибира мръсните чинии. Занесе няколко до мивката, но когато се върна за другите, той я стресна, като пъхна ръката си в колана на джинсите й и я задържа. Кокал четата на ръката му притискаха силно стомаха й и тя откри, че това съвсем не й беше неприятно.