— Доходоносна ли беше работата ми?
— Разбира се.
— С какво се занимавах?
— Ако ти кажа, ще се изприщиш. Ти си от онзи тип личности, които се мислят за крайно необходими. Ще поискаш да се върнеш веднага на работа, което, разбира се, е немислимо. Повярвай ми, работата ти ще те чака, докато се възстановиш. Съобщила съм на всеки, който трябва да е уведомен. Те са напълно съгласни.
— Кога си ги уведомила? Телефонът тук е прекъснат.
Значи той бе проверил. Преди катастрофата умът му щракаше добре. Защо си бе въобразила, че амнезията ще промени начина му на мислене? Като се опитваше да не показва безпокойство, тя каза:
— Обадих се, докато беше в болницата.
— Тогава как никой не се обади по телефона, или не изпрати картичка? Струва ми се много странно. Невероятно, всъщност.
— Докторът ограничаваше посетителите. Той каза, че тъй като не можеш да си спомниш никого, ще се разстроиш, ако бъдеш нападнат от върволица чужди хора и че добронамерените приятели биха ти нанесли повече вреда, отколкото полза. А и ние не стояхме достатъчно дълго там, за да получиш поща.
Той продължаваше да я гледа с очевиден скептицизъм.
— За всичко са взети мерки. Давам ти дума — подчерта тя. — Твоята кариера не е изложена на опасност.
— Значи е кариера, не просто работа?
— Може да се каже и така.
— Подскажи ми малко. Доктор, адвокат, индиански главатар?
— Можеш ли да си спомниш онази детска песничка?
Кривата му усмивка изчезна.
— Предполагам, че я помня — промърмори той. — Как мога да си спомням детски стихчета и да не помня теб? — Погледът му се сведе надолу към гърдите й.
Изнервена от близостта му, Кендъл измъкна ръката му от колана на джинсите си.
— Чувам Кевин.
Плачът на бебето в другата стая стана добър повод да се измъкне и тя го използва. Тя трябваше да поддържа увереността му, че е негова жена, но без да минава определени граници.
След като нахрани Кевин, тя го окъпа, полюля го, за да го приспи на люлеещия се стол във всекидневната, като му пя песните, които баба й и беше пяла.
Той стоеше насреща й, на дивана, вдигнал на столче счупения си крак. Настолната лампа хвърляше дълбоки сенки под веждите му и скриваше очите, въпреки че Кендъл без да ги вижда, знаеше, че са насочени към нея — твърдо и изпитателно като очи на ястреб.
— Какво е семейството ми? — попита той внезапно.
— Майка ти е починала преди много години.
Той асимилира факта, след това каза:
— Предполагам, че не мога да скърбя за някой, когото не мога дори да си спомня. Имам ли братя и сестри?
Тя поклати глава.
— А баща ми? Също ли е умрял?
— Не. Но двамата сте имали нещо като спречкване.
— За какво?
— Дори преди злополуката ти беше неприятно да говориш за това. Мисля, че не е подходящо да го разискваме сега.
— Дали изобщо знае за катастрофата?
— Мислех, че няма да искаш да му позвъня, затова не се обадих.
— Толкова ли сме се отчуждили един от друг? Баща ми не го ли е грижа дали съм жив или мъртъв?
— Би се загрижил дали си жив или мъртъв, но ти не искаше той да знае за катастрофата. Извинявай. Трябва да сложа Кевин да спи. — Тя се опита излизането й от стаята да не изглежда като бягство.
Кошарката беше разположена в по-малката от двете спални на къщата. Тя нежно сложи бебето в нея. То веднага прибра коленцата си към гърдите и вирна задниче във въздуха.
— Как може да спи така?
Не беше разбрала, че той я бе последвал, докато не чу гласа му съвсем зад рамото си.
— Много бебета спят така.
— Изглежда неудобно.
— Предполагам, че е удобно, ако си на три месеца.
— Лека ли беше бременността ти?
— Имах някои затруднения първите няколко месеца. След това премина леко.
— Какви затруднения?
— Обикновените. Сутрешно повръщане. Умора. Депресия.
— А от какво беше депресирана?
— Не бях депресирана в действителност. Просто плачлива.
— За какво плачеше?
— Моля те. Изтощена съм. Не можеш ли да почакаш с тази инквизиция? — Тя тръгна да го заобиколи, но той вдигна патерицата си и блокира пътя й.
— Знаеш ли — каза тя вбесено — повръща ми се и съм уморена от това, че употребяваш проклетата си патерица като бариера.
— И аз съм уморен и ми се повръща от твоите усуквания. Отговори ми: Защо си била депресирана й плачлива през време на бременността си? Не си ли искала детето?
Нямаше повече сили, за да продължи да се дразни. Гневът й се стопи и тя каза уморено: