Кендъл лежеше до него със сковано тяло, страхуваше се да помръдне, почти не смееше да диша, от страх да не наруши крехкото равновесие.
Господи, в какво ли се беше забъркала? В началото планът да го обяви за свой съпруг й изглеждаше разумен и не особено сложен за изпълнение. В болницата всичко вървеше добре. Но не си представяше, че ще иска да спят като семейна двойка и че ще очаква да му отговаря подобаващо. Той си беше нормален мъж и тя твърдеше, че е негова съпруга. Макар, че обстоятелствата бяха измислени от нея, той фактически се държеше по-нормално от нея.
За свой по-нататъшен ужас, тя трябваше да признае, че ролята на негова жена не й беше изцяло противна. Лицето и тялото му бяха преживели много неща, но тя беше сигурна, че появата му в каквото и да е общество би предизвикала вълнение сред присъстващите жени. Притежаваше онзи вид равнодушие, което понякога действаше като магнит. По характер бе въздържан, не беше словоохотлив. Притежаваше невероятна, но оправдана самоувереност, която доказа този след обед с тримата тийнейджъри. Самият той не създаваше неприятност, но ако такива му се случеха, можеше да се справи.
Решителната му, с трапчинка в средата брадичка определено беше секси. Всяка жена би била привлечена от нея.
Преди да обяви на всеослушание, че той е съпругът й, тя бе пропуснала да размисли какво би станало, ако двамата открият, че се харесват. А в последствие стратегията й се бе обърнала срещу нея. Тя сама бе влязла в капана на ситуация, опасна като минирано поле. Една невярна стъпка и тя хвръкваше във въздуха.
Изкушаваше се да грабне Кевин и да хукне към колата преди положението да се влоши повече, преди самата тя да поиска да остане.
Но тялото й изискваше почивка. Не можеше да събере сили да стане от леглото. А и къде другаде би могла да отиде за по-сигурно?
Измина много време преди да заспи, легнала до него, все още със спомена за целувката му и със страх, че той може да се събуди утре сутринта с възстановена памет — в при което всичките й тревоги ставаха безсмислени.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Кацането на хеликоптер в Стефансвил предизвика истинско вълнение.
А това, че носеше знаците на ФБР увеличи още повече любопитството. Нищо по-вълнува що не се бе случвало в малкото джорджианско общество, откакто един от не много известните гангстери се бе скрил в публичния дом на приятелката си, в предградията на града и бе открил смъртоносен огън срещу служители на властта. Само старите кореняци си го спомняха.
Специален агент Джим Пепърдайн не обърна внимание на зяпащите, когато слезе от хеликоптера, приземил се в двора на средното училище. Водеше група подчинени, които трябваше да подтичват, за да не изостават след него. Той пресече игрището, мина през пътеките, пресече улицата и хлътна в болницата, където търсените от него лица бяха видени за последен път.
Персоналът, предварително разпитан надълго и нашироко от други агенти, беше известен, че главният е тръгнал към тях. Пепърдайн влезе в приемната на болницата.
След часове изморителен разпит авангардният му отряд не бе открил нищо съществено. Не бяха открили и най-малка следа от онова, което се бе случило с мъжа, жената и нейното дете. Тяхното изчезване бе до такава степен съвършено, че изглеждаше като че ли земята ги бе погълнала.
Джим Пепърдайн не вярваше във вампири. Не вярваше и на извънземни, които вземаха заложници, за да ги повозят на космическите си кораби. Вярваше единствено в изобретателността на злото в човека. В течение на цялата си служебна кариера той виждаше постоянно доказателства за това.
Мъжът на средна възраст, който се изправи пред болничния персонал не представляваше нищо особено като физически данни. Беше се поотпуснал около кръста и корема, оредяването на косата му вече го дразнеше. Но дори така изражението му бе авторитетно, което пък караше всеки изпречил се на пътя му да промени мнението си за него.
Медицинският персонал беше застинал в презрително очакване на още едно препитване. Пепърдайн се престори на засегнат от това отношение, въпреки че гневът и загрижеността му бяха искрени. Раздразнението му щеше да остане, докато не научи местонахождението на тримата, които бяха се изплъзнали от него и всички други подразделения за защита на законите в няколко щата.
Те бяха в неизвестност от трийсет и шест часа — трийсет и шест безумни часа за Пепърдайн — преди секретарят в офиса на шерифа на този град на края на света да свърже хората, споменати в щатския списък за национално издирване с автомобилната злополука, която се бе случила наскоро в техния район.