— Нямаме.
— Кажи му, че си обещал да останем вкъщи и да мързелуваме пред телевизора.
— Не съм обещавал.
— Той няма да знае!
— Но аз знам.
— О, за Бога! — извика тя. — Никога ли не си лъгал?
— Баща си — никога.
— Тогава кажи му истината. Кажи му, че имам главоболие, че ставам истинска кучка заради нощите, прекарани извън къщи и че те заплашвам с кастрация, ако ме оставиш сама тази нощ. — Тя стана от стола си като насочи към него ножа за отваряне на писма.
Той се засмя и отклони от чатала си закачливо насоченото острие.
— Знаех, че ще си разочарована.
— Не съм разочарована. Пикае ми се.
Усмивката му изчезна.
— Необходим ли е такъв език?
Забележката му я подлуди още повече.
— Не, не е необходим, Мат. Но като го изрекох, се почувствах малко по-добре. Женени сме само от три месеца, а съпругът ми предпочита да прекара нощта в компанията на кучета, вместо с мен. Мисля, че това е достатъчно основание да стана вулгарна.
Тя му обърна гръб и тръгна към лавицата, на която бяха подредени книги и томове закони за Южна Каролина и федералния закон. Рамката, която им бе подарил Роско като сватбен подарък, беше на една от полиците. Тя бе поставила снимка от сватбата в нея и я държеше в кабинета си, където портиерът нямаше как да не я види всеки път, когато влезеше да почисти.
Когато за първи път видя своя подарък на такова очевидно място, тесният му гръден кош се изпълни с гордост. Неговата широка усмивка си заслужаваше упреците, които бе получила от Гиб и Мат, че противно на желанията им бе изпратила покана за сватбата.
— Не мога да разбера какво толкова важно има в някакво ново ловно куче.
— За мен няма — каза Мат търпеливо. — Но е много важно за Ленард. Не мога да го обидя.
Тя се обърна и го изгледа.
— Но ти обиждаш мен.
— Нямам такова намерение.
— Но точно това правиш.
— Опитвам се да се харесам на всички, това правя. И честно казано, става вече досадно.
Очевидно този проблем го беше вълнувал. Тя без задна умисъл го бе зачекнала и сега той имаше какво да й каже.
— Не знам кое е по-лошо, Кендъл. Нараненият поглед, който получавам от теб, когато не правя онова, което желаеш, или подигравките, които получавам от приятелите си, когато пък изпълнявам желанията ти.
Думите й причиниха болка.
— Щом като женитбата става пречка за приятелствата ти, може би е трябвало да помислиш два пъти преди да се жениш.
— Исках да се оженя. Исках да се оженя за теб. Но ти трябва да разбереш, че…
— Ти принадлежиш преди всичко на тях. Особено на Гиб.
Той намали разстоянието между тях и я хвана за раменете.
— Така е, принадлежа му. Аз бях всичко, което му остана след смъртта на мама. Живели сме заедно почти трийсет години. Ние двамата. Сега, когато напуснах къщата му, той е самотен.
— Самотен? — повтори тя недоверчиво. — Без дори да се замислям мога да назова дузина жени, които го харесват и си съперничат за неговата компания. Ако приемеше всяка покана, щеше да е на вечеря всяка вечер през годината. Той има повече приятели отколкото възможности да ги обикаля. Защо трябва да бъдеш винаги отговорен за развлеченията му?
— Защото ми е баща и аз го обичам. Той ме обича. И тебе обича — добави той подчертано. — Можеш ли с ръка на сърцето да ми кажеш едно лошо или злобно нещо, което е направил или казал? Не направи ли всичко по силите си, за да те въведе в обществото?
Тя сведе поглед и въздъхна дълбоко.
— Да, Мат, така е. Само че…
Той сложи пръст на устните й.
— Да не се караме, Кендъл. Мразя, когато се караме.
Тя се ядосваше, че той винаги успява да защити своето становище, а след това се опитваше да се помири, без да и даде възможност да защити своята позиция, макар че който и да е студент по право би могъл да прецени стойността на неговите или нейните аргументи. Този път тя би могла да ги приеме. Излизането му тази вечер не противоречеше на някакви специални планове, които тя бе направила.
Все пак такива вечери, без социални ангажименти, тя обичаше най-много: когато оставаха заедно вкъщи, пред телевизора и купа пуканки. Любеха се. А когато той излизаше със своите приятели, тя се чувстваше изключена.
Все пак предпочиташе да стои сама, а не да прекарва вечерите заедно с жените на неговите приятели.
Беше направила опити да си създаде приятелства, но с незначителен успех. Несъзнателно държеше далеч от себе си другите жени, защото интересите й бяха прекалено професионално насочени. И освен това съществуваше и нещо неопределимо, което я отделяше от останалите. Не можеше да го назове точно, но го чувстваше съвсем осезателно. Сигурно изглеждаше параноично, но се чувстваше като изключена от тайна, споделяна от всички останали. Предполагаше, че чувството на отчуждение се дължи на липсата на корени в местното общество, каквито повечето от другите имаха.