Мат я прегърна още по-силно, мислейки, че потреперването й се дължи на студеното време.
Поляната беше в отдалечена, гъсто залесена местност, до която можеше да се стигне само по една неравна, тясна и прашна пътека, отклоняваща се от главния път. Когато пристигнаха, няколко десетки семейства вече се бяха събрали.
Атмосферата беше празнична. Леденият въздух се бе смесил с дима, който се издигаше от няколкото големи огньове. Над тях в огромни чугунени котли вече вреше вода.
Децата играеха на гоненица между дърветата. Тийнейджърите, събрани заедно, се подаваха от задната врата на един пикап. Гласовете им бяха груби и свадливи.
Тримата Бърнууд бяха посрещнати с приветствени викове, щом се появиха от колата на Гиб. Някой подаде чаша кафе на Кендъл. Тя с благодарност отпи и тъкмо щеше да благодари, когато забеляза закланите животни.
Прасетата висяха с главата надолу, закачени за оголените сухожилия на задните копита, през които минаваше метален прът. Самият прът бе поставен върху чаталите на два забити кола.
Бяха толкова много, че и не помисли да ги брои. Нито пък можеше да откъсне очи от грозната гледка.
— Кендъл? Скъпа?
В гласа на Мат се долавяше искрена загриженост. Той докосна бузата й и обърна лицето й към себе си. Беше с черни гумени ръкавици, които й се сториха студени и чужди. Освен тях беше облякъл работен комбинезон, дълга гумена престилка и високи до коленете гумени ботуши.
На земята под краката му се виждаше рядка тревица. Но дори и там, където бе успяла да изникне, тя бе изпотъпкана. Пръстта, както и комбинезонът на мъжа й, изглеждаха ръждиви.
Тя посочи петната с отпаднал глас:
— Това кръв ли е? — Тя преглътна с усилие.
— Пребледняла си, Кендъл. Добре ли си?
— Чувствам се малко неразположена.
— Да се надяваме ли, че това е сутрешно гадене?
— За съжаление, не — отвърна тя тъжно.
Разочарованието му бе равно на нейното. Изпълнен с желание да имат дете, той й бе обещал всичко, каквото ще й бъде необходимо — прислужници, бавачка — въпреки, че бе уверена, че спокойно би могла да съчетае кариерата с майчинството.
Не употребяваше никакви предпазни средства, но за тяхно разочарование тялото й показваше всеки месец, че не е бременна.
Мисълта й се върна в настоящето.
— Не съм очаквала, че изглеждат толкова беззащитни и… голи — завърши тя неубедително, посочвайки към животните.
— Те не растат така — каза Мат, като неуспешно се опитваше да прикрие смеха си. — Отглеждат ги тук и ги убиват, обикновено с куршум в главата. Промушва се артерията и кръвта им изтича. След това кожите се накисват във вряла вода и четината се остъргва. Всичко това отнема време и затова плащаме на хора, които да го направят. Главно планинци. За да свършат мръсната работа те получават няколко долара, остатъците и главите.
Кендъл почувства, че краката й омекват.
— Главите?
— Правят пача от тях.
— Мат!
Двамата се обърнаха и видяха Гиб, застанал близо до два от увисналите трупове. Облечен подобно на Мат, той му правеше знаци да отиде при него.
— Идвам, татко. — Мат погледна загрижено към Кендъл. — Сигурна ли си, че си добре?
— Нищо ми няма. Това е, защото за първи път виждам такова нещо.
— Кендъл, това не е толкова ужасно, колкото ти се струва. Дори малките деца изпитват удоволствие.
— О, ужасно вълнуващо. — Те с Гиб искаха да й доставят удоволствие и тя не желаеше да изглежда като неблагодарница. — Мисля, че все пак ми е необходимо малко време, за да свикна.
— Матю!
— Веднага идвам, татко.
Мат я целуна бързо и се втурна към баща си. Кендъл задиша с отворена уста, за да предотврати повръщането. Поемаше дълбоко въздух и след това го издишваше бавно. Въздухът тук бе по-рядък, отколкото в града. Необходим й беше малко повече кислород, това беше всичко.
Мат се обърна назад към нея. Тя успя да събере сили, за да махне весело и да се усмихне окуражително. Видя, че Гиб подава на Мат нож с дълго, широко острие. След това Гиб хвана трупа на едно от прасетата, а Мат с острието на ножа прободе врата и го завъртя в кръг, прерязвайки мускулите и тъканта чак до гръбнака. След това върна ножа на баща си, хвана главата с двете си ръце и я завъртя силно.
Кендъл припадна, когато видя да пада откъснатата глава.
Усети подигравателните погледи на всички енориаши, докато вървеше по пътеката към третия ред пейки, където тя, Мат и Гиб сядаха всяка неделна сутрин.
Щом седна, отвори програмата и се престори, че чете, за да си спести неудобството да среща снизходителните погледи на мъжете и презрителните на жените, които без съмнение я мислеха за „срамежлива мимоза“. Искаше й се да им изкрещи: