Навън част от енориашите се влачеха бавно и бъбреха. Кендъл бе нападната от жена, чиято дъщеря мислеше да постъпи в юридическия факултет. Те настояваха да чуят мнението й в кой университет би препоръчала да кандидатства момичето. Докато отговаряше на въпросите, тя търсеше с поглед жената в зелена рокля.
Тогава забеляза, че Гиб и Мат се бяха приближили към група мъже, повечето от които познаваше. Те се бяха отделили от всички останали. Може би, за да пушат, реши Кендъл, когато забеляза, че неколцина вече димяха.
— Наистина не знам дали бихме могли да заплащаме таксите за обучение в друг щат — промърмори жената в отговор на някои от препоръките на Кендъл. — Предполагам, че тя би могла…
— Извинете ме за миг — прекъсна я Кендъл. — Виждате ли онази двойка, която се качва в колата отсреща на улицата? Дамата е облечена в зелена рокля. Познавате ли я?
Жената заслони очите си с ръка и погледна в указаната от Кендъл посока.
— О, това са мистър и мисис Лайнъм. — Тя изсумтя презрително. — Те не са от редовните посетители. А ако ме питате, точно те трябва да са тук всяка неделя.
Кендъл не се интересуваше от клюки. Само искаше да разбере дали името на жената би й подсказало нещо, но името не събуди никакъв спомен. И въпреки това от злобния й поглед беше очевидно, че тя я мрази. Защо?
— Извинете ме отново — каза Кендъл. — Дали случайно мисис Лайнъм не е роднина на семейство Крук?
— За Бога, не! Какво ви кара да мислите така?
За щастие, Мат се приближи в този момент към нея.
— Здравейте, мисис Гарднър, Ами — каза той. — Готови ли сме за тръгване, скъпа? Татко ни кани на обед в бюфета на кънтри клуба. Ако не побързаме, баптистите ще заемат всички хубави маси. Нали, дами? — Като отправи една обезоръжителна усмивка към жената и момичето той се извини и поведе Кендъл.
На път за паркинга Кендъл забеляза групата мъже, от които в момента се отделяше Гиб.
— Прилича на някаква конференция на високо равнище. За какво става въпрос?
— Защо питаш?
Тя бе попитала с безобиден, почти закачлив тон и заради това се изненада от отбранителния му отговор.
— Нищо специално, Мат. Просто полюбопитствах.
Напрегнатите му черти се отпуснаха в усмивка.
— За църковните настоятели. Свикват извънредна среща на настоятелите, за да обсъдят бюджета на църквата.
— Разбирам.
— Моля те, не се нацупвай пак.
— Няма. Всъщност, трябва да се справя с доста изостаналата ми писмена работа. Ще я свърша, докато те няма. — Напоследък правеше всячески усилия да не се оплаква, когато той излизаше вечерно време. Той, от своя страна, когато излизаше, поне се опитваше да се върне по-рано и се държеше примирително и мило след завръщането си.
За да благодари за проявеното и сега разбиране, той я целуна.
Гиб ги приближи, с Библия под мишница, докато те все още стояха прегърнати.
— Продължавайте така двамата и шерифът ще дойде да ви арестува за неприлично поведение — пошегува се той и усмихнат се качи на задната седалка. — Да вървим. Службата се проточи много и стомахът ми гъргореше през цялото време.
Мат седна зад кормилото и подкара колата.
— Някакви новини за Били Джо Крук, а татко?
Кендъл застана нащрек.
— Какви новини?
— Пострадал е при злополука по пътя за Колумбия — обясни й Гиб от задната седалка.
Тя се обърна и го погледна.
— Злополука? Каква злополука? Добре ли е?
— Не, Кендъл. Страхувам се, че не е добре.
Лутър, гризейки кожичките на ноктите си, насочи поглед към близнака. Единственият отговор на Хенри бе помръдване на раменете, с което обясняваше собственото си учудване.
Бяха нервни. Настръхнали. Не знаеха как да се справят с положението.
Никога не бяха виждали майка си толкова тиха и мълчалива. Така беше от вечерта, когато се обадиха от затвора и съобщиха за злополуката с Били Джо.
Телефона бе вдигнал Хенри. Възмущение и ярост се надигаха в него с всяка официална дума от съобщението.
— Можем ли да го видим?
— Не все още — му отговориха. — Ще ви го върнем.
След като затвори, той бе извикал Лутър навън и му каза за случилото се с по-малкия им брат. Лутър изпсува, вдигна секирата и заби острието дълбоко във външната стена на къщата, след това изрече думите, от които Хенри се страхуваше най-много.
— Трябва да кажем на мама.
Лутър бе казал „да кажем“, но Хенри знаеше, че има предвид „да кажеш“.
Нямаше време да се обадят на някоя от сестрите си, за да й го съобщи тя. Те живееха доста далеч. Освен това, щяха само да реват и да вдигат врява, а с това нищо нямаше да помогнат.