Той беше най-възрастният. Мъжът в семейството. Отговорността падаше върху него. Затова двамата с Лутър тръгнаха бавно обратно към къщи. Там Хенри съобщи лошата вест на майка си.
Тя обаче не реагира както очакваха. Не взе да буйства, да вие, да хленчи или да припадна. Дори не пийна нищо. Вместо това се строполи на люлеещия се стол и се загледа мрачно през прозореца. И все още стоеше така, почти двайсет и четири часа.
Изглеждаше като вкаменена и това започваше да изнервя Хенри. Да бе направила истерична сцена, вместо да седи там като пън! Единственият признак на живот беше мигането на очите й. Почти му се искаше да получи някой от припадъците си. С него би знаел как да се справи.
Длъжностните лица бяха позвънили преди час и казаха, че могат да видят Били Джо в пет часа. Дотогава, казаха, той ще е в ред. Така че пред Хенри стоеше дилема. Трябваше да види малкия си брат, но не можеше да остави майка си сама. А Лутър отказа да стои при нея.
— Сам с нея? — Извика Лутър с изтънял от страх глас, когато Хенри предложи да остане тук. — По дяволите, не! Ще се побъркам като я гледам как седи и гледа неподвижно. Мисля, че нещо не е в ред в главата й, това е. Изглежда, че съвсем е мръднала. Всеки случай, аз няма да остана сам с нея.
Хенри все още не бе измислил нищо, а времето течеше. Ако не успееше да отиде, когато го очакваха, можеше въобще да не види Били Джо преди…
— Хенри!
Той направо подскочи.
— Тук съм, мамо.
Едва не се спъна в собствения си крак, когато се запъти към люлеещия се стол. Когато се приближи, очите й гледаха съсредоточено и той веднага разбра, че Лутър греши. Беше съвсем нормална.
— Татко ти ще се обърне в гроба, ако ги оставим така, безнаказано.
— Права си, по дяволите! — Лутър се приближи и успокоено коленичи до стола й. — Не, сър. Няма начин, по дяволите! Няма да ги оставим да им се размине.
Тя се отдръпна и го цапардоса силно по главата.
— Не съм се побъркала. Да не съм те чула да казваш втори път такова нещо.
Сълзи изпълниха безцветните очи на Лутър. Той разтри ухото, което щеше да звънти сигурно доста време.
— Не, мамо. Искам да кажа, да, мамо.
— Какво ще правим, мамо? — попита Хенри.
Когато тя описа плана си, той разбра, че през цялото време, докато е гледала през прозореца с онзи странен поглед, тя го е обмисляла стъпка по стъпка.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
— Кафето мирише хубаво.
Кендъл така бе потънала в мислите си, че не чу влизането му в кухнята. Обърна се при звука на гласа му. Подпрян на патериците си и на касата на вратата, облечен и необръснат, той имаше раздърпан, но отпочинал вид. Лицето му бе възвърнало донякъде цвета си и тъмните кръгове йод очите бяха значително избледнели.
— Добро утро. — Тя нервно изтри дланите на ръцете си в шортите. — Тъкмо идвах да те видя. Как се чувстваш?
— По-добре. Все още не идеално.
— Надявам се, че Кевин не те е събудил.
— Не. Той спи в онова квадратно нещо.
— Детска кошара. Седни. Ще ти приготвя закуска. — Тя му наля чаша кафе. — Какво искаш? Понички? Яйца? Препечен хляб с масло? Правя всичко без палачинки.
— Какво имаш против палачинките?
— Нямаме уред за печене на палачинки.
— Ох. Откъде се появи храната? Някакъв вълшебник ли я донесе през нощта?
— Ходих на пазар тази сутрин.
Той изглеждаше изненадан.
— Не те чух да излизаш.
— Не се изискваше.
— Колко далеч сме от най-близкия град?
— Не много далеч.
— Случайно да си се сетила за вестник?
— Той е на масичката във всекидневната.
— Благодаря.
Тя приготви бекон с яйца, които бе поискал. Той бързо изпразни чинията, в която остана само резен бекон.
— Искаш ли го?
— Запомни, не ям свинско месо.
— Свързано ли е с тази история?
— Нямам никаква история.
— Мисля, че имаш. Все още не знам точно. Защо не си тръгна тази сутрин, когато си имала възможност?
Защо наистина? Този въпрос я занимаваше откакто се върна. Възнамеряваше да тръгне окончателно, след като се измъкна в зори. Но колкото повече се отдалечаваше, толкова по-виновна се чувстваше.
Всеки път си припомняше стенанията му през нощта. Той едва се движеше, а мозъчното сътресение все още не бе отзвучало. Не можеше да изостави дори животно в такова състояние. И сега, както и тогава, на местопроизшествието.
Чувството за отговорност към него я дразнеше. Опасно препятствие по пътя, който бе поела. Но знаеше, че ще остане до него, докато здравето му се стабилизира и той стане по-самостоятелен.
Освен това й хрумна, че тук може би е на по-сигурно място, отколкото по пътя. Тази сутрин, когато прескочи до града, тя се чувстваше застрашена и уязвима. Ако избяга, къде ще отиде? Нямаше някаква определена цел — само да избяга. Дотук поне, бе успяла. И докато той не представляваше реална опасност за цялостния й план, защо да поставя на изпитание късмета си като тръгне преди да е абсолютно необходимо?