— Имам своя теория за него — каза тя.
— Която е?
— Че въобще не е било злополука.
— Интересно. — Той се наведе напред. — Не накара ли някого да направи разследване?
— По това време не мислех, че е необходимо.
— Запозната ли си с разказа на момчето?
— Опитах се. Отидох в болницата да го видя, но ми казаха, че още се съвзема и не може да приема посетители.
— Това не те ли накара да се усъмниш?
— Би трябвало, но по онова време изглеждаше нормално. Беше няколко седмици в критично състояние. След това, без да съм го изисквала, ми бе изпратено копие от доклада за злополуката. Беше детайлен отчет за случилото се. Всичко изглеждаше професионално и в ред. И едва много по-късно ми мина през ума, че тази „злополука“ може да е била инсценирана. Били Джо е бил планирана жертва.
Тя прекара пръсти през косата си. Разстройваше се, когато и да си спомнеше за проявената наивност.
— По времето, когато разбрах, че той е бил жертвата, беше твърде късно да се направи нещо. Аз вече бях… — Тя млъкна, преди да е казала прекалено много.
— Какво беше вече?
— Нищо.
— Как?
— Струва ми се, че чух Кевин да плаче. — Тя скочи на крака.
— Не можеш да се измъкнеш толкова лесно. Той не плаче. Седни.
— Не съм куче. Не сядам по команда.
— Защо не искаш да завършиш историята?
— Защото аз… аз…
— Какво, Кендъл? От какво бягаш? От мен?
— Не — отвърна тя пресипнало.
— Никога няма да си признаеш, но ти със сигурност възнамеряваше да напуснеш болницата без мен. Ако не бях те хванал да се измъкваш дебнешком навън, ти щеше да си офейкала в неизвестна посока. Не се мъчи да отричаш, защото знам, че съм прав. След това ме доведе на място, където няма телефон, нито телевизор или радио, които да работят. Точно така е — каза той, когато тя демонстрира изненада. — Опитах радиото, което си скрила в килера. Нарочно ли го повреди?
— Знаех, че е развалено и затова го прибрах, да не се пречка.
Недоверието му бе съвсем очевидно.
— Нямаме връзка с останалия свят. Няма някакви близки съседи, поне не такива, които мога да срещна. Ти нарочно си ни изолирала. Има нещо, което не ми казваш. Много неща не си ми казала — за миналото ми, твоето минало, женитбата ни. Ако е имало женитба.
Той опря ръце на масата, за да се изправи.
— Аз съм напълно объркан, а ти си единствената ми връзка с онова, което е бил животът ми преди злополуката. Помогни ми да си спомня. Разясни ми, преди да съм полудял. Кажи ми онова, което искам да знам. Моля те.
Тя сграбчи гърба на стола така силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха.
— Добре, какво искаш да знаеш?
— За начало, какво съм направил, че ме мразиш?
— Кой казва, че те мразя?
— Много лесно може да се отгатне. Когато съзреш неочакван, но подходящ начин да се отървеш от мен, ти се опитваш да се възползваш и почти успяваш. Второ — ти твърдиш, че сме женени, но по много очевидни признаци, виждам, че не сме. Защо ти е било необходимо това?
— Какви признаци?
— Виждах те гола. Докосвах те гола. Но когато сме близо един до друг, аз не усещам чувство на интимност между нас.
— Защо говориш така?
— Защото е много възбуждащо.
Тя се размърда неудобно.
— Може да изглежда така. Но само защото не си спомняш нашата близост.
— А твоето извинение какво е?
Тя наведе очи към кокалчетата на пръстите си и не отговори. Не можеше. Той продължи:
— Ти лежиш до мен цяла нощ, но внимаваш да не ме докоснеш дори случайно. Бях неспокоен и достатъчно буден, за да разбера колко се стараеш да избегнеш контакта между твоята и моята кожа.
— Не е така. Ние се целунахме за лека нощ.
— Аз те целунах, ти не ме целуна. И съм съвършено сигурен, че не съм те целувал никога преди това.
— Как може да си толкова сигурен?
— Защото не мога да си спомня целувката.
Тя се засмя меко.
— Това означава само, че моите целувки не са впечатляващи.
— Едва ли. Точно обратното.
Отсеченият му отговор я накара да вдигне очи и да го погледне. Лицето й пламна, като че ли агресивният му поглед излъчваше горещина. Тъй като не можеше да измисли смислен отговор, нито солиден аргумент, тя предпазливо си замълча.
След малко той продължи там, от където бе спрял.
— Ако приемем заради спора, че сме женени, били ли сме разделени преди злополуката?
— Никога не съм казвала това.
— Няма никаква нужда. Каква е причината за разрушаването на брака ни? Негодувал ли съм срещу времето, което си отделяла за професията си?
— Не прекалено.
— Подхождахме ли си?