Без да диша вдигна слушалката и произнесе предпазливо „ало“.
— Мистър Пепърдайн?
— На телефона — каза той и възвърна дишането си.
— Роулинс, сър. Открихме нещо.
Стомахът на Пепърдайн отново се присви, когато чу името на един от агентите, които останаха в Стефансвил, Джорджия.
— Слушам ви.
— Намерихме тук човек, който твърди, че е продал кола на Кендъл Бърнууд. Той я идентифицира по снимката.
— Сигурно ли я разпозна?
— Напълно.
— Къде, по дяволите, е бил през цялото това време?
— На гости при внучките си във Флорида. Никога не бил летял преди това и затова си купил самолетен билет до Маями с парите, които му платила мисис Бърнууд за колата.
— Имала е в брой?
— Така каза той.
Лоша новина. Тя не би била до такава степен невнимателна, че да остави следи от документи!
— Бил извън града, когато сме ходили да разпитваме от врата на врата — добави агентът. — Каза ни, че се прибрал едва снощи и когато отворил стария вестник, за да навакса клюките, видял снимката й. Прочел материала и ни позвъни.
— Обяви колата за издирване.
— Вече е направено, сър.
— Добре. Не го изпускайте от очи. Аз тръгвам.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
— Накарай ги да спрат! Не мога да издържам. Спрете плача им, спрете плача им, спрете плача им! О, о, Исусе! О, Господи! Не!
Събуди се от собствения си вик. Подскочи, седна в леглото и се огледа наоколо с див поглед. Автоматично потърси оръжието, което бе скрил под дюшека.
— Няма го там. — Беше гласът на Кендъл. Чуваше я, но не можеше да я види. — Взех го и го скрих на място, където този път няма да го намериш.
За да проясни съзнанието си, той разтърси глава и обгърна с поглед стаята. Откри я свита на пода до леглото.
— Какво се е случило? Какво правиш на пода?
— Паднах, след като ме изхвърли от леглото. Ти сънуваше кошмар и аз се опитах да те събудя. Получих юмрук но рамото.
— Боли ли те?
— Не — отвърна тя и се изправи на крака.
Сърцето му биеше неистово и целият бе в пот. Изнемощял и объркан, той повдигна коляното на счупения си крак и отпусна чело върху него.
— Трябва да е било в просъница — отбеляза тя. — Спомняш ли си нещо от съня?
Той вдигна глава и я погледна.
— За щастие — не. Изплаши ме до смърт.
— Плувнал си в пот. Ще ти дам кърпа да я попиеш.
Докато беше извън стаята, той стана, приближи се до прозореца и се отпусна на един стол. Повдигна транспаранта и разочаровано установи, че денят бе така сух и тих, както и когато реши да се предаде на летаргията и да дремне. След поройните дъждове преди две седмици, сега бяха в сух период. Горещината силно изнервяше.
Той погледна над голото си рамо към изпомачканите, влажни от пот чаршафи.
— Съжалявам за това — извини се на Кендъл, когато тя влезе в стаята.
— Не е голяма работа да се сменят чаршафите. — Тя се поколеба, след това добави: — Не за първи път имаш този кошмар.
— Така ли?
— Да, но този път беше далеч по-лошо. Сега по-добре ли се чувстваш?
Той кимна и с благодарност прие чашата лимонада, която бе внесла на табличка. Ръката му трепереше. Отпи няколко големи глътки от ледената течност, след това притисна студеното стъкло към челото си.
Изненада се от кърпата, която усети да минава по гърба му. Обикновено тя правеше всичко възможно да избягва докосването.
Сега триеше с кърпа раменете му, ребрата и надолу по гръбначния стълб, където се бе събрала потта. От студената кърпа се чувстваше приятно разхладен и успокоен. Докосването й беше съвсем леко.
Напомняше му начина, по който се държеше с бебето си. Защото каквато и да беше, тя бе прекрасна майка. Нежна. Всеотдайна. Любеща. Опияняваше се от ролята. Детето предизвикваше мека, естествена усмивка на лицето й, от което то просто светваше.
Наблюдаваше я обикновено, когато тя не подозираше това, в заетостта си с детето. Имаше моменти, в които той направо му завиждаше. Не можеше да си спомни своето детство. Разбира се, да си мисли, че така са се грижили за него, бе извън възможностите на въображението му. Съмняваше се, че изобщо някога е бил обичан от все сърце — нито като дете, нито по-късно, като възрастен.
Питаше се дали е способен да обича друго човешко същество с такова себеотрицание и себеотдаване. Страх го беше да помисли, че отговорът може да е отрицателен.
— По-добре ли си? — Тя сгъна кърпата като компрес и я сложи под врата му.