— Да. Благодаря. — Спонтанно протегна ръка зад главата си и покри нейната. Ръката й бе като в сандвич между неговата длан и кърпата. — Много по-добре.
— Чудесно!
След малко той освободи ръката си и тя отдръпна своята. Тогава взе кърпата и с нея изтри гърдите и корема си. Изведнъж му се прииска да е по-твърд, по-здрав и по-млад. Кендъл го гледаше, но бързо извърна глава, когато забеляза, че е хваната на местопрестъплението.
Двамата започнаха да говорят едновременно.
— Аз донесох…
— За какво е всичко това?
— Само момент — отвърна тя на въпроса му. — Първо си отдъхни.
Тя седна на края на леглото и скромно скръсти ръце в скута си. Откакто бяха пристигнали, носеше шорти, затова краката и бяха загорели и гладки като коприна! Изглеждаха гладки. Не го знаеше от опит, защото до тази сутрин, когато я целуна, той не я бе докосвал. По причини, все още неизвестни за него, поведението й бе възпиращо. Опитал се бе да се убеди, че това табу не му пречеше. Ако иска това — добре.
Но не беше добре. Изпитваше неудържимо влечение и страст. Да живее с нея като неин съпруг и същевременно да се държи като непознат, ставаше от ден на ден все по-мъчително. Той отмести погледа си от краката към малките й тесни ходила.
Коя е тази жена?
От какво бяга? попита се той. А тя наистина бягаше. Можеше да отрича до деня на Страшния съд, но той знаеше, че нещо извън четирите стени на къщата я плашеше до смърт. Всяка нощ по няколко пъти тя ставаше от леглото и на пръсти отиваше до прозореца, после дълго и внимателно се взираше навън. За какво? И той винаги се правеше, че спи.
Понякога чувството за безсилие, заради незнанието, го караше да излиза от кожата си. Защо не му се довери и не го остави да й помогне? Единствената причина, за която можеше да се сети, беше, че той е част от проблема й. Това бе опасна вероятност, но тя би могла да я разсее с няколко прости и ясни отговора. Никакви шансове. Беше спал до нея всяка нощ в продължение на две дълги седмици, но не бе спечелил доверието й.
Познаваше ритъма на дишането й, когато заспеше, но тя си оставаше чужда за него. С превръзка на очите би познал парфюма или звука на гласа й, но тя никога не му бе принадлежала. Би се обзаложил срещу живота си за това.
— Как намери пистолета? — попита той.
— Няма чак толкова скрити места, достижими за човек на патерици.
Първата сутрин след пристигането им, докато тя се ровеше из кухнята, той бе преровил нещата й и откри пистолета между детските пелени, последното място, където човек би търсил смъртоносно оръжие. Което потвърди онова, което отдавна подозираше — че тя лъже нагло. Ситуацията далеч не бе така безобидна, както я докарваше пред него.
Естествено, Кендъл силно се изплаши, когато го видя с пистолета. Обвини го, че си вре носа в чужди работи, което той си призна, но когато поиска да й върне пистолета, той се изсмя в лицето и.
Все пак тя се смя последна, защото бе скрила патроните другаде, извън торбата с пелените. Оръжието беше безполезно. Въпреки това притежанието му даваше измамно усещане за сила. Странно, но той се чувстваше удобно с него. Тежестта на оръжието в ръката му бе позната и обезпокояващо естествена. Макар, че патроните липсваха, той някак си знаеше механизма на пълнене и празнене. Изпитваше респект към пистолета, но не се страхуваше от него. Попита се как ли е постигнал тази лекота в боравенето. Насили се да си припомни дали е използвал оръжие и кога, но паметта продължаваше да му отказва. Притежанието на пистолет беше и като лъч в миналото и затова сега страшно се раздразни от липсата му.
— Ще го открия отново — закани се той.
— Този път — не.
— Ще търся, докато го намеря.
— Няма да успееш.
— На кого принадлежи?
— На мен.
— Кърмачки рядко носят оръжие, Кендъл. Какво правиш с оръжието? Дали не си държала някого на прицел, за да ме отвлечеш? Заради откуп ли ме държиш?
Тя се засмя на израза.
— Колко мислиш, че струваш? Чувстваш ли се богат?
Той помисли върху това за момент, след това поклати глава намръщено.
— Не.
— Спомни си, че ти настояваше да дойдеш с мен. Не съм те взела от болницата насила.
Това беше истина. Не беше насила. Така че теорията за отвличане и откуп отиваше по дяволите.
— Да не си скрила пистолета на същото място като ключа от колата?
— Защо търсиш ключа на колата?
— Защо го криеш?
— И да ти поднеса ключа от колата на сребърен поднос, какво би направил с него? — попита тя. — Не можеш да караш с ляв крак.
— По дяволите! Мога да опитам.
— Би ли оставил Кевин и мен сами тук?