— Както ти възнамеряваше да ме оставиш при първата появила се възможност.
— Добре, преди да тръгна — каза тя саркастично, — има нещо, което трябва да направя. И затова най-добре е да свърша веднага.
Тя се изправи и посегна към табличката, която бе поставила на нощната масичка. Той погледна подозрително към пластмасовата бутилка със спирт за разтриване, малки ножички и пинцета.
— Какво трябва да свършиш веднага?
— Ще ти сваля шевовете.
— По дяволите!
— Това не е сложно.
— Лесно е да се каже. Не са твоите шевове. Защо не отидем на лекар?
Тя намокри квадратно парче марля със спирт.
— Няма причина. Просто трябва да се срежат и измъкнат. Виждала съм как се прави.
— Аз съм виждал и операция на сърце. Значи ли това, че мога да я направя?
— Кога си виждал сърдечна операция?
— Говоря метафорично. — Той се приближи към табличката. — Махни всичко това. Да не си се приближила с тези ножици към мен. Не съм сигурен, че няма да ми прережеш вените на шията.
— Ако смятах да направя това, щях да съм го сторила, докато спеше и то много отдавна.
Права беше. Искаше да се отърве от него, но убийство не влизаше в плановете й — поне той така мислеше.
— Престани да се държиш като бебе и си наведи главата. — Тя се пресегна към него, но той сграбчи ръцете й.
— Наистина ли знаеш какво вършиш?
— Вярвай ми.
— В следващия си живот, може би.
Тя се огледа с недоумение.
— Но това са само няколко повърхностни шева. Повечето конци са под кожата. И вече са се резорбирали.
— От къде знаеш толкова?
— Докторът ми каза. — Тя го изгледа със съвсем сериозно изражение. — Няма да боли. Обещавам. Раната е заздравяла.
Това поне беше вярно. Не го беше боляла от дни и главоболието изчезна. Сега можеше да си мие косата. Шевовете, както и кръглите дупчици около тях, само слабо го дразнеха. На обръснатата му глава се бе появила коса, а проклетото място го сърбеше до лудост.
Той колебливо отпусна ръцете й.
— Добре. Но ако започне да боли…
— Ще спра.
Тя сложи ръка на бузата му и наведе главата му надолу, след това проми нараненото място със спирт.
— Стой мирно — измърмори тя, докато оставаше настрана марлята и взе ножичките за маникюр.
Беше внимателна. Ако не бе чул металическото изщракване на ножичките, не би разбрал кога сряза първия шев. Разбира се, той се отвличаше и под влиянието на други стимули много по-силни от болката — усещаше дъха й в косата си, гърдите й, така примамливо близо до лицето му.
Може би не трябваше да я предизвиква да се разголва пред него. Тогава идеята му изглеждаше удачна — убедителен начин да провери нейната „брачна“ история. Но сега се страхуваше, че е било тактическа грешка, която го смущаваше повече от нея. Защото сега, когато забележеше извивката на гърдите й под нощницата или тениската, той си ги представяше в реалния им вид.
— Добре ли си?
— Да, разбира се.
— Да не ти пречи кракът?
— Не.
— Тогава какво има?
— Нищо.
— Добре, престани да се въртиш. Не мога да работя, ако не спреш да мърдаш.
— Ами, свършвай, нали? — каза той сърдито.
Тя постави ножичките на табличката и взе пинцетата.
— Може да усетиш малко…
— Оу!
— Подръпване.
— Оу!
Тя отстъпи назад и сложи ръце на хълбоците си, от което тениската се изпъна на гърдите й, като очерта формите им.
— Искаш ли сам да се оправиш?
Искам да оправя теб, извика на себе си той.
— Кажи ми и спирам — каза тя.
— Стигна достатъчно далеч, така че довърши!
Накрая тя проми отново мястото със спирт. Щипеше леко, но той не се оплака.
Потупа го леко с мократа марля и каза:
— Щом косата ти израсне, ще бъдеш като нов.
— Не съвсем.
— Мислиш за амнезията? Никакви проблясъци на памет?
— Не се преструвай, че си разочарована. Ти не искаш да си спомня. Нали?
— Разбира се, че искам.
— Тогава защо не ми помогнеш? Щом стане въпрос за информация, ти постоянно ми отказваш.
— Докторът каза…
— Докторът каза, докторът каза — имитира я той злобно. — Ти твърдеше, че нямаш доверие в онзи бърборко, хитра малка кучко, но го цитираш винаги, когато ти уйдисва.
— Докторът каза, че не трябва да претоварвам мозъка ти с прекалено много факти.
Тя никак не се развълнува от кавгаджийския тон и вулгарния език. Нищо ли не можеше да смути тази жена? Разумната й интонация и непоклатимост не го успокояваха, а само го влудяваха повече.
— Подтикването може да забави процеса на възстановяване — продължи тя. — Паметта ти ще се върне, когато сама пожелае. Не можеш да я накараш да побърза.
— Измисляш си.
Вече наистина ядосана, тя извика: