Кендъл бе поставена на тясно.
— Какъв въпрос! Това са напълно различни отношения. Не мога да ги съпоставям.
— Любовта е любов, нали?
— Не изобщо. Тя е субективна.
— Към какво?
— Към двама души и естеството на отношенията им.
— Аз обичам ли те? Не, не се мъчи да отговориш — каза той. — Само ще ме излъжеш. — Той се загледа с празен поглед през прозореца на колата, след това продължи замислено: — Не си спомням да съм обичал някого. Ако бях обичал някого, щях да си спомня, нали?
Той се обърна с лице към нея и Кендъл видя, че очите му са мрачни. Какво ли си мислеше? — попита се тя. Ако обстоятелствата бяха различни…
Но не бяха, така че разсъждения за емоционалното му състояние бяха безполезни и самообвързващи.
Тя бързо скочи и вдигна Кевин от бебешката седалка.
— Няма да се бавя — излъга тя. — Тук ти е добре, нали?
— Разбира се. Ще се облегна назад и ще се опитам да почувствам атмосферата.
Нямаше начин да спаси провизиите, които беше натрупала в багажника. Може би ще успее да грабне няколко неща на бегом през супермаркета, въпреки че времето й бе ограничено.
— Да ти взема ли нещо? — предложи тя, за да изглежда колкото е възможно по-нормално.
— Кашонче с шест бири би било много мило.
— Каква марка предпочиташ?
— Не мога да си спомня. Но ти можеш, скъпа.
Тя не обърна внимание на сарказма.
— Наистина не знам. Веднага се връщам.
Усещаше очите му като острие на бръснач в гърба си, докато влезе в супермаркета. Наложи си да върви бавно, да изглежда нехайно и да не бърза. Но тъй като знаеше, че щом влезе, той няма да е в състояние да я вижда през отразителните стъкла на прозорците, тя се втурна към телефонния автомат. За щастие, паметта й бе съхранила телефонния номер.
— Ало?
— Мисис Уилямс? Обажда се Мери Джо Смит, жената, която ви се обади преди няколко дни за колата.
— Но защо, аз ви очаквах тук всеки момент. Нали не сте се отказала? Защото вече казах на други интересуващи се, че колата е продадена.
— Не, не. Не съм се отказала. Просто… Нали си спомняте, че ви казах, че моята кола е в края на силите си? Е, сега тя спря окончателно и не мога да я подкарам. Стоя тук и не мога да стигна до къщата ви. С мен е и бебето ми и… ох, не знам какво да правя!
Гласът й се пречупи, като че ли бе обзета от отчаяние и безпомощност.
— О, мила, добре… — Мисис Уилямс отвърна със симпатия, но предпазливо. Вероятно я бяха предупредили за мошеници, които ограбваха възрастни вдовици. — Предполагам, че мога да докарам колата до мястото, където се намирате.
— Ох, не мога да си позволя да ви помоля за това! Не, не, аз просто ще… хм. Нека помисля за миг.
Тактиката на Кендъл проработи.
— Не ме затруднявате, наистина — каза мисис Уилямс. — Къде сте?
Тя й каза името на един сервиз, който предварително си бе набелязала. Беше доста близко до супермаркета.
— Той е само на пет минути от къщата ми — каза доволно мисис Уилямс, — Ще докарам колата, ще извършим прехвърлянето и след това можете да ме върнете вкъщи.
— Неприятно ми е да ви натрапвам този начин.
— Няма нищо. Бързам да продам колата.
— А аз бързам да я купя. Трябва ми на всяка цена.
Това поне беше вярно. За изтеклото време, Джим Пепърдайн трябва да е открил мъжа в Стефансвил, който й продаде колата си. Трябваше да се освободи от нея и да намери друга, преди да поеме по пътищата на Южните щати.
Мисис Уилямс повтори времето и мястото.
— Добре, ще бъда там. След пет минути.
Кендъл закачи слушалката на автомата и се насочи към противоположния изход от магазина.
Автоматичните врати се отвориха и Кендъл спря като закована.
Кракът го болеше от свитото положение, в което го бе държал по време на пътуването до града, но той не искаше да пропусне възможността да се опита да открие какво става.
Веднага щом Кендъл се изгуби от погледа му, той отвори вратата на колата и посегна към патериците. Излезе навън и се огледа.
Тя беше права. Градът не представляваше нищо особено. От мястото, на което се намираше, той виждаше електроцентрала, гараж със сервиз, барбекю-ресторант, бръснарница и… пощенска станция!
Той тръгна през асфалтирания, горещ като тиган паркинг. След не повече от минута ризата му се пропи от пот, а мускулите му вибрираха от умора. Господи, колко презираше и ненавиждаше слабостта си!
С крайчеца на окото си забеляза момче, което бързо премина с велосипеда си.
— Ей, момче! — извика той.
Момчето, на вид около дванайсетгодишно, погледна назад през рамо, направи кръг и се приближи към него.
— Какво се е случило с крака ви?
— Счупих го при автомобилна катастрофа.