— И главата ли също?
— Да. И главата. Кой е този град? В Тенеси ли се намираме?
Момчето рязко спря колелото. То се загледа втренчено в лицето му и се засмя високо.
— Сладур. Надрусан си, нали? — Момчето сви палеца и показалеца си, залепи ги на устните си и смукна от тях, като че ли пушеше марихуана.
— Не съм надрусан, просто искам да знам къде се намирам.
— В Катманду, хубавел. Само че не си ли малко старичък за друсане? Искам да кажа, че ми изглеждаш на около четирийсет.
— Е, да, стар съм. Като реликва. Хайде, как е името на шибания град?
— Ей, ама ти не си нормален. — Момчето премести велосипеда си за по-сигурно извън досега му, качи се отново и изхвърча, бясно въртейки педалите.
— Почакай, върни се?
Момчето му показа среден пръст.
Огледа се наоколо, с надежда, че никой не е забелязал спречкването. Не беше сигурен, че иска полицията да се заинтересува от халосан по главата непознат, задаващ странни въпроси. Единствената причина, поради която искаше да отиде до пощата, беше да открие къде точно се намира и да види дали някое от окачените за издирване от полицията обявления по стените, не беше с неговата снимка.
Той хвърли поглед към оставащото разстояние и прецени, че пощата е доста по-далече, отколкото си бе мислил. Усилието за пресичане на паркинга, плюс горещината, бяха изсмукали силите му.
Колко ли време има преди тя да се е върнала при колата? Колко ли време ще й отнеме пазаруването? Колко ли други неща освен бирата има намерение да купува? Тя не изглеждаше да бърза особено, когато влезе в…
Изведнъж си представи Кендъл, както влизаше в магазина. Носеше Кевин, чантата си и торбата с пелените. Торбата с пелените. Ако е възнамерявала да прекара в магазина само няколко минути, защо бе взела торбата с пелените?
Той се обърна и закуцука обратно към супермаркета, като взе разстоянието с бързина, която му позволяваха патериците.
— Кръгъл идиот — изпухтя той. — Защо я изпусна от поглед?
Нещо му подсказваше, че се готви да бяга. Заради това бе настоял да дойде с нея днес. Но какво го бе накарало да мисли, че неговото присъствие ще й попречи да извърши нещо, което е решена да направи? И той глупашки се бе оставил да го изработи с малките си нечестни ръце.
Като ругаеше наивността и неизгодното си положение, той си наложи да се движи по-бързо.
— О, Господи, Боже мой. — Кендъл не осъзна, че говори високо, докато не чу скимтящия си глас.
Като сви глава между рамене, тя се отдръпна от продавача на вестници и от собствената си голяма снимка на първа страница. Тя се втурна с главата напред към изхода.
Преди да бъде разпозната трябва да излезе от магазина. Минали ли са пет минути? Мисис Уилямс сигурно чака. Кендъл знаеше, че ако не е навреме на срещата, жената може да си отиде.
След това друга, по-ужасяваща мисъл й мина през ума: А ако мисис Уилямс вече е прочела сутрешния вестник и я разпознаеше?
Ще трябва да поеме този риск, реши тя. Нямаше избор. Както се бе страхувала, преследването бе започнало, а тя бе издирваната.
Навън тя премигна срещу блясъка на слънцето и след това продължи да се движи близо до външната страна на сградата. Нямаше да може да я види от колата, но…
— Накъде си тръгнала?
С натежало сърце Кендъл се обърна. Той се бе отпуснал тежко на патериците си. Гръдният му кош се издигаше и спускаше учестено. От косата му течеше пот.
— Защо си излязъл от колата?
— Защо се изнизваш от тази врата? Колата е от другата страна на сградата.
— Ох, ъ-ъ, предполагам, че съм се объркала вътре.
— Ъхъ. Защо не си купила нищо?
Защо не бе купила нищо? Мисли, Кендъл!
— Кевин се разхленчи веднага щом влязохме вътре. Мисля, че не му е добре. Горещината или друго нещо го тормози.
— На мен ми изглежда отлично.
Наистина, Кевин никога не бе изглеждал по-здрав и щастлив, както бе отворил устицата си и я удряше по обицата.
— Е, да, но не е добре, — сряза го тя. — Ще трябва да се върна друг път.
Тя зави към колата, която беше в обратна на сервиза посока, където обърканата и разгневена мисис Уилямс щеше да я чака.
Днес нямаше да купи друга кола.
И също така нямаше да опитва да се измъкне още веднъж.
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
— Ли китайско име ли е?
В отговор на Кендъл пазачът само сви рамене.
— Жълт — китаец, японец — кой го знае? Не мога да ги различавам тези мръсници с опнати очи.
Кендъл го погледна неодобрително. Той отвори малката стаичка, където щеше да разговаря с новия си клиент. Когато влезе, обвиненият в изнасилване Майкъл Ли, стана нрав.
— Ще стоя отвън. — Пазачът направо изръмжа думите към младия човек.