— Не!
— Престани да ме лъжеш. Ако ще ме излъжеш още веднъж, не ми казвай нищо. — Той я дръпна към себе си. Силно. — Защото почва да ми се иска лъжите ти да излязат верни. Така дяволски те желая, че ми се иска наистина да беше моя. Искам… О, по дяволите. — Той я целуна горещо и жадно.
Кендъл се остави да я целунат и отговори. И внезапно разбра от отговора на какъв въпрос съзнанието й бягаше от дни — тя го желаеше толкова, колкото и той. В началото се страхуваше и презираше всичко, което той представляваше. Антипатията й бе попречила да види мъжа. Но след като живя с него, спа с него, вече не можеше да отрече привлекателността му. Смяташе се за имунизирана спрямо неговата сексуалност, и дори към своята собствена — но не беше.
А желанието й не беше само хормонално. Дори когато пребитото му тяло оздравяваше, тя бе открила някакво дълбоко душевно нараняване, което все още изискваше грижи. Тази необходимост, за която дори той не си даваше сметка или никога не би назовал, затрогна някаква струна в нея. Тя искаше да види очите му освободени от някаква постоянно преследваща го мисъл или болка.
С всеки ден, с всеки час те се бяха приближавали към този момент. Това беше неизбежно още от самото начало. Вместо да се бори с желанието повече, тя се предаде и отстъпи.
Тъй като движенията му бяха затруднени, тя се приближи по-близо до него и се притисна. Той простена и постави ръце върху гърдите й.
— Нека да те докосна — каза той със стържещ глас.
Той погали върховете на гърдите й и те се втвърдиха. Ласката му предизвика мокри петна по нощницата й. Той ги погледна, погледна и мокрите си пръсти, и чертите му се опънаха от страст.
Взе между дланите на големите си ръце лицето й. Палците му нежно обходиха скулите й, влажните устни. Той склони глава за втора целувка, но тази беше учудващо мека. Устата му едва докосна нейната. Отново. Всеки път, когато устните им се срещнеха, те едва се докосваха и въпреки това докосването на устата му до нейната караше Кендъл да се разтапя.
Трепетното й очакване бе възнаградено. Той я целуна дълбоко и еротично с език. Напрежението в долната част на тялото й стана непоносимо сладостно. Тя почувства, че се разширява, пулсира, овлажнява. Не можеше да си спомни кога за последен път е изпитвала толкова трепетно чувство. Гърдите й се стегнаха и я заболяха и тя закопня да почувства ръцете, устните му върху тях. Искаше да бъде близо до него. Още по-близо.
— Кендъл?
— Хъм?
— Да отидем в леглото.
Легло. Той я искаше в леглото, където ще се любят. Той ще очаква да му отговаря като негова жена.
Връхлетя я нежелана мисъл. Повече не можеше да бяга от ситуацията, както не би могла да избяга и от падаща лавина. Тя я бе обхванала изцяло, задушаваше я. Това бе неизбежно.
Луда ли беше? И тя ли си бе загубила паметта? Не можеше да го направи.
— Съжалявам. Не мога. — Отстрани се от него толкова рязко, че и двамата почти загубиха равновесие. Тя се подиря на бюрото и му подаде ръка, за да го подкрепи. — Моля те, не ме докосвай така повече.
Лицето му бе потъмняло от възбуда. Той изруга грубо и дрезгаво.
— Това е напрано безсмислено, Кендъл. Защо не можеш?
— Ясно и просто, казах „не“. Това слага точка.
— Но не от моя страна, не може. Дължиш ми обяснение.
— Вече обясних.
— Със загадки, които могат да объркат и вълшебник. — Той закрещя и Кевин се разхълца неодобрително. Щом детето се успокои и заспа, той притисна слепоочията си с опакото на дланите си и изпусна мъчителна въздишка. — Не разбирам. Ако бяхме мъж и жена, както ти твърдиш, ако и двамата искаме…
— Аз вече не искам. Не искам от дълго време.
— Защо?
— Заради болката.
— Болката? — Лицето му пребледня. — Причинявах ти болка?
Тя поклати глава.
— Не физически. Емоционално. — Сълзи изпълниха очите й. — Спомням си всичко толкова добре и все още ме боли.
Цялата болка и чувството, че е предадена, които изпита онзи следобед пред къщата на Лоти Лайнъм изплуваха в съзнанието й. Тя скръсти ръце над корема си, като че ли вътрешностите й се гърчеха в агония.
— О, кучка. — Устните му, които до преди малко бяха толкова еротично настоятелни над нейните, станаха тънки от горчивина и съжаление. — Имало е друга жена, нали?
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
Седнала на плетен стол на верандата, Кендъл гледаше с невиждащ поглед в пространството около себе си. Не обръщаше внимание на катеричките, които се гонеха от дърво на дърво, въпреки че обикновено се радваше на лудориите им. Не чуваше дори монотонното стържене на дърворезачката, с която далечен съсед работеше, нито споровете на сойките между клоните.