Но вместо да се успокои от тайното си оръжие, то само увеличи мъката й. Тази нощ тя и Мат трябваше да празнуват. Щяха да се възхищават на това чудо на природата, което се бе родило от тяхната любов. Щяха да говорят за подреждането на детската стая, да мислят за име, да планират блестящо бъдеще за детето си.
Вместо това той бе излязъл, остави я нещастна и сама да си припомня отново преплетените им тела.
— По дяволите! — каза тя. Как може да тръгне и да се прави, че нищо не се е случило? Той дори не я удостои с равностоен спор.
Изведнъж тя скочи от стола на верандата и изтича в къщата. Влезе само, за да си вземе чантата. Секунди след като взе решение, вече бе в колата и летеше надолу по алеята.
Искаше да остане омъжена за Мат. Искаше да създаде семейство. Искаше да принадлежи на семейство.
Но в никакъв случай, ако това означаваше да пожертва самоуважението си. Няма да стане изтривалка на обувки. Нямаше да позволи на Мат да сведе избухването й до обикновен пристъп на обидено достойнство.
Ако иска да запази непокътнат брака им, той трябва да признае вината си. Трябва да й даде думата си, че няма да има повторения на случката с Лоти или с някоя друга. Верността не е въпрос на пазарлък. Ако поиска да признае, че стореното е грешка, тя ще му прости.
Но предложението беше само за тази нощ. Не може да чака вкъщи като покорна, раболепна, добра малка женичка, докато той се върне. Беше напуснал спора, но тя ще му го върне. Ако е с Гиб, чудесно. Нека обясни мръсната си извънбрачна връзка с Лоти Лайнъм на критичния си баща.
Кендъл беше сигурна, че в това отношение ще има непоколебимата подкрепа на Гиб.
Когато стигна до предградията на града, вече бе паднал мрак. Скоро стана ясно, че да се намери Мат нямаше да е така лесно, както си бе мислила. Сега, когато светлините на Проспър се бяха отдалечили, тя не можеше да види никакви ориентировъчни знаци по които да се води.
Само веднъж бе ходила до ловната хижа с Мат. Тя представляваше малка, селска колиба, която той и Гиб бяха построили сами. Той с гордост й я бе посочил. Сега й се искаше да бе обърнала по-голямо внимание на пътя, по който бяха дошли.
Пътеките, които се виеха през гористите хълмове, заобикалящи Проспър, бяха непавирани, тесни и тъмни. Само някои имаха пътни знаци. Местен човек би могъл да ги различи един от друг, но за външен човек те изглеждаха досущ еднакви.
Убедена, че би могла да се ориентира по нещо познато, тя продължи нататък. Но когато премина същия изоставен хамбар, покрай който бе минала преди десет минути, трябваше да признае, че се е загубила напълно.
Спря колата насред пътя.
— По дяволите! — Сълзи на ярост изпълниха очите й. Отчаяно искаше да открие Мат. Колкото по-бързо приключеха със спора, толкова по-бързо щяха да оставят зад себе си случката и щяха да продължат съвместния си живот.
Отчаяна, тя излезе от колата и се огледа наоколо, като се опитваше да съзре нещо познато. Но от всички страни я заобикаляше гъста, зловеща гора.
Качи се отново в колата и я подкара, защото беше сигурна, че рано или късно ще намери пътя, водещ обратно в Просиър. Отказа се да търси ловната хижа но този час.
Сега откри, че загубването е било за добро. В това време се бе успокоила и можеше да се срещне с Мат. И можеше да огледа проблема от всички страни. Може би ще открие на първо място какво е накарало Мат да потърси компанията на бившата си любовница. Дали тя нямаше някаква вина?
Бързаше, нетърпелива да подхване въпроса с помирението. Когато колата се изкачи на една височинка, тя забеляза нещо да червенее над върховете на дърветата на около половин миля напред. Изплаши се и първата и мисъл беше, че има пожар в гората. Но после бързо отхвърли такава възможност, защото огънят изглеждаше ограничен на едно място и не се разрастваше.
Докато се приближаваше към светлината, пейзажът започна да й изглежда познат. Тя разбра къде се намира. Беше идвала тук в едно ранно утро миналия ноември, за клането на прасета. Поне оттук познаваше пътя за вкъщи. И може би когато се прибере. Мат ще е премислил също…
Въпреки това, премести крака си от педала за газта и натисна спирачки. Какво гореше?
Може би първата й мисъл е била правилна? Някои може да е оставил тлеещ огън. Наоколо не се виждаха коли, така че лесно можеше да се направи заключение, че огънят е без контрол. Би било опасно за цялата гора.
Тя спря колата си, но остави моторът да работи. След като внимателно се огледа наоколо, отключи вратата и излезе. Миришеше силно, но не неприятно на пушек от дърва в топлия, пролетен въздух.
Неспокойно огледа тъмната гора. Може би трябваше да се върне в града колкото е възможно по-скоро и да съобщи за пожара?