— Кендъл, стегни се. Какви ги разправяш за Бога? — Сега, когато имаше време да я огледа, той се разтревожи почти колкото нея. Докосна бузата й и пръстът му почервеня. — Ти кървиш. Как си се изподрала така?
— Добре съм. Наистина. Само съм уплашена.
— Кой те нарани? — попита той ядосано. — Близнаците Крук? Ако тези копелета…
— Не, не! — изкрещя тя. — Слушай. Мат. Те убиха Майкъл Ли. Поне мисля, че беше мъртъв. Бяха го кастрирали и навсякъде имаше кръв. По него, по земята… — Тя се освободи от него и прекрачи купчината от мръсните му дрехи, за да стигне до телефона. Набра 911.
— Нищо не разбирам, Кендъл. За кого говориш?
— Майкъл Ли — повтори тя нетърпеливо. — Момчето, несправедливо обвинено в изнасилване на Ким Джонсън. Те са убили Бама, също. Намерих там наблизо тялото му, докато тичах… Ало? Да? Тук е… Не, не ме прехвърляйте на чакащи! — изкрещя тя в слушалката с прегракнал глас.
Мат бързо се приближи към нея.
— Кендъл, ти си в истерия.
— Не, не съм. Кълна се, че не съм. — Тя преглътна, като с усилие потисна надигащата се истерична вълна, която отричаше. Зъбите й тракаха неудържимо. — Докато полицията дойде тук, ще се успокоя. Мога да ги заведа право там.
— Право къде?
— Където клаха прасетата. Сигурно убиват там, за да не се забелязва кръвта — добави тя. Мисълта току що й бе хрумнала. — Те са хитри. И са много. Хора, които познаваме и никога не бихме заподозрели.
— Какво си правила сама по горите през нощта?
— Бях тръгнала да те търся. — Горещи, солени сълзи изпълниха очите й и потекоха по страните и. — Исках да те видя. Не исках историята с Лоти да ни измъчва и да стане непоправима. Не можех да те дочакам да се върнеш вкъщи, за да оправим нещата между нас. Опитвах се да намеря ловната хижа, но се загубих.
— Спешна помощ. С какво мога да ви помогна?
— Да, ало? — Тя направи знак на Мат, че някой най-после се бе появил насреща. — Трябва ми полицията или кабинета на шерифа, веднага. Името ми е…
Мат й изтръгна слушалката и затвори телефона. Тя зяпна срещу него занемяла.
— Защо го направи? Трябва да съобщя това! Трябва да ги заведа там. Ако успеят да отидат достатъчно бързо…
— Ще отидеш само под душа и оттам в леглото, никъде другаде. — Той разроши косата й. — В гората може да има призраци нощем, ако не си свикнала. Загубила си се и си се изплашила, мила. Имаш пристъп на уплаха. След горещ душ и чаша студено вино ще забравиш всичко.
— Това не е пристъп на уплаха! — Осъзнавайки, че крещенето е само в подкрепа на неговата теория, тя пое дълбоко въздух. — Аз владея напълно разума си, сигурна съм. Ужасена съм, но не съм луда.
— Не ти казвам, че си луда. Но напоследък си била под силен стресов натиск и…
Тя го отблъсна.
— Престани да се държиш покровителствено вслушай. Мат, те…
— Първо, кои са тези „те“, за които не преставаш да говориш?
— Почти всеки, който има някакъв авторитет тук. Мога да назова дузина известни мъже.
Тя започна да ги изброява, когато той отново я прекъсна.
— И казваш, че тези хора са участвали в кастрация и разпъване на кръст? Да не прибавям и убийство на скитник? — Той повдигна скептично вежди. — Кендъл, бъди разумна. Как очакваш от мен да повярвам на такава история?
— Ти й вярваш.
Той поклати глава с подчертано учудване. Тя потрепери.
— Не бях споменала разпъване на кръст.
Очите й се сведоха към купчината захвърлени дрехи на йода. Подметките на ботушите му бяха покрити с кал, в която бяха набити клончета и борови иглички. Тя долови слаб мирис на пушек от дърва.
Бавно очите й се вдигнаха към него. Той я гледаше спокойно, без всякакво изражение на лицето.
— Бил си там, нали? — прошепна тя дрезгаво. — Ти си един от тях. И Гиб, също.
— Кендъл. — Той посегна към нея.
Тя се обърна и побягна, но не бе направила и две крачки, когато той сграбчи долната част на жакета й и я принуди да спре.
— Пусни ме! — Обърна назад ръката си и се опита да издере лицето му с нокти и получи известно удовлетворение, когато го чу да сумти от болка.
— Не можеш да си тръгнеш току-така, нали мис Бутински?
Тя го мушна силно с лакът в стомаха. Той я пусна и се хвана за корема. Кендъл се втурна към вратата, но той отново успя да я хване.
Сборичкаха се и накрая той успя да притисне ръцете й към тялото. Лицето му се бе изкривило от ярост. Пръски излизаха от устата му, когато се наведе към нея и изкрещя в лицето й.
— Искаш да говориш с шерифа? Или с шефа на полицията? Чудесно. Ще ги намериш там заедно с нас.
— Кои сте вие?
— Братството. Ние раздаваме правосъдие, защото тъй наречената демокрация и законовата система се обърнаха срещу нас. Сега всичко е на страната на мръсната сган. За да поправим това неравенство, ние сме принудени да вземем нещата в собствени ръце.