— Вие убивате хора?
— Понякога.
— Колко? Откога съществува това?
— От десетки години.
Коленете й се огънаха и тя щеше да припадне, ако той не я държеше.
— Очаквахме, че ти ще се присъединиш към нас, Кендъл. Ти не би могла да се бориш с нас.
— Да се обзаложим ли?
Тя заби коляно в слабините му. Той изруга и се преви на две. Без да размисля, Кендъл се завъртя, грабна вазата с рози от тоалетната масичка и я запокити с всичка сила в главата му. Той се свлече като повалено дърво на земята и остана неподвижен.
Известно време тя остана загледана в неподвижното тяло, без да разбере напълно какво е направила. Дишането й бе учестено. Помисли за бебето си. Дали ще преживее тази нощ? А тя?
Само ако избяга.
Свали сватбената си халка и я захвърли към Мат. След това хукна към входната врата.
Видя да се появяват светлини на кола, приближаваща се до къщата. Автомобилът спря. Гиб слезе от покапа, качи се по стълбите и почука.
Кендъл импулсивно изтича обратно в спалнята и грабна халат от гардероба.
— Идвам! — извика тя. Втурна се към входната врата, като същевременно пъхаше ръце в ръкавите и завързваше стегнато около себе си халата, за да скрие мръсните дрехи и издраните ръце. В последния момент се сети да изрита обувките си. След това отвори леко вратата и подаде главата си.
— О, Гиб, здрасти. — Надяваше се да отдаде задъханото й дишане на нещо друго, а не на страх. Той беше облечен в спортен екип. Ботушите му бяха кални, колкото на Мат и също като него миришеше на дим. Беше дошъл направо от кървавата екзекуция, но никой не би се досетил за това от доброжелателната му усмивка.
— Още ли не сте легнали?
Тя погледна навътре през рамо, като че ли очакваше да види Мат да се олюлява, излизайки от спалнята и да разтрива кървавата буца на главата си.
Ако не е умрял.
Тя се опита да изпише на лицето си колеблива усмивка и се обърна отново към свекъра си.
— Фактически, не. Искам да кажа… добре, още не сме заспали. Просто… нали знаеш. — Тя се усмихна престорено, стил южняшка красавица. — Мога да повикам Мат, ако наистина е важно да се видите точно сега.
Той се изкикоти.
— Съмнявам се, че е толкова важно, колкото онова, което прави в момента.
— Добре — каза тя свенливо — ние сме на път да се помирим. Имахме разправия по-рано. — Тя добави, правейки се на наивна. — Той не ти ли спомена?
— Всъщност, спомена, въпреки че не ми каза за какво е била караницата. Наминах, за да видя дали не мога да помогна да загладим недоразумението. — Той се засмя широко и й намигна. — Виждам, че помирителните ми услуги не са необходими. Тъй че си вдигам чуковете за вкъщи и ви оставям на вашите занимания. — Когато се присегна и я стисна по рамото, тя се уплаши, че може да повърне отново. — Върни се при съпруга си. Лека нощ.
— Лека нощ.
Той се обърна и бързо заслиза но стъпалата.
За да го успокои напълно, Кендъл извика след него:
— Ела на закуска, ще дойдеш, нали? Ядат ми се прочутите ти палачинки.
— Ще дойда около осем.
Тя остана да гледа, докато задните светлини на колата изчезнаха, след това се втурна обратно в спалнята. Мат все още лежеше, както го бе оставила. Не можа да се накара да го докосне, дори за да провери пулса му. Какво значение имаше?
Независимо жив или мъртъв, животът й, какъвто беше досега, бе приключил.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
— Името ми е Кендъл Динтън Бърнууд. Това, което ще ви разкажа, ще ви прозвучи невероятно. Ще ме помислите за луда. Но уверявам ви, не съм. — Тя спря, за да отпие от колата, която си бе купила от автомата в мотела.
— Слушам ви.
Агент Брадок от ФБР звучеше сънливо и невъзмутимо. Много лошо. Онова, което щеше да му каже, ще го ококори. За да внуши доверие в невероятната история, тя се представи като обществен защитник. Иначе той можеше да си помисли, че говори с абсолютно куку.
— От почти две години живея и работя в Проспър. Тази нощ разкрих тайна доброволна организация за ред и нравственост, която извършва невероятни престъпления, включително и убийства. Групата е съставена от някои от най-известните мъже в града. Наричат се Братството. Моят… моят съпруг е един от тях.
— По собственото му признание, те наказват всеки, за когото решат, че е престъпил нормата, че но някакъв начин се е промъкнал през несъвършенствата на съдебната система.
— Не знам колко хора са били отстранени през годините, но аз бях свидетел на убийство тази нощ. — Разказа му за екзекуцията на Майкъл Ли, за откритите останки на Бама. — Той не беше престъпник, но подозирам, че и него са убили.