За да се успокои и да отпусне болящото си, напрегнато тяло, тя взе горещ душ, но остави завесата на душа дръпната, за да може да вижда през спалнята, вратата. Беше избягала само с дрехите на гърба си. Костюмът и беше изцапан и раздърпан, но тя го облече отново и легна на леглото.
Въпреки огромното изтощение, не можа да заспи. Придрямваше и се събуждаше от всеки шум, дори от най-незначителният. И досадно често поглеждаше часовника.
Нощта бе твърде дълга.
— Искате ли сладка кифла? Тази сутрин имаме много хубави кифли с мед.
— Не, благодаря, само кафе.
Беше осем и двайсет. Кендъл бе на крак от шест часа. Краката й обхождаха оранжевото мъхнато килимче в мотелската стая като отброяваха всяка отминаваща минута. Решила, че не може да изтърпи нито миг повече в стаята и копнееща за чаша кафе, тя наруши заповедта на Брадок, да не смее да излиза навън. Като постоянно поглеждаше назад за преследвачи, тя пресече улицата и влезе в закусвалнята.
Кендъл плати на любезната касиерка и излезе с кафе в пластмасова чашка. Тя мерна телефонна кабина към ъгъла на сградата. Още един бърз разговор с Шеридан, просто да се увери, че са добре? Винаги можеше да използва телефона в мотелската стая, но смяташе, че колкото по-малко е натоварена сметката й там, толкова по-добре.
Беше старомодна телефонна кабина с добре затваряща се врата. Тя я дръпна, затвори и пусна монета, за да позвъни. Остави телефона да иззвъни два пъти, затвори и след това набра отново.
Рики Сю отговори още на първото повторно позвъняване.
— Какво става? Намериха ли те? Неприятности ли имаш?
— Загазила съм го — отвърна Кендъл. — Не, не поради причината, за която мислиш. Как е баба?
— Добре. Тревожи се, естествено. И двете много бихме искали да разберем какво става.
— Някой обаждал ли се е да пита за мен?
— Не. Къде си, Кендъл?
— Не мога да говоря дълго. Аз…
— По-високо, момиченце. Едва те чувам. Говориш като че ли от кладенец.
Сив седан изплува откъм шосето и се насочи към паркинга насреща през улицата. Агент Брадок бе дошъл трийсет минути по-рано.
— Кендъл? Още ли си там?
— Да, тук съм. Не затваряй. — Очите й не се отделяха от колата, която бавно премина покрай номерираните врати. На предните места седяха двама души. Брадок не беше споменал, че ще води някой със себе си, но федералните агенти не работеха ли обикновено по двойки?
— Кендъл, баба ти иска да говори с теб.
— Не, почакай. Остани на телефона, Рики Сю. Намери нещо за писане. Бързо.
Седанът спря пред врата 103. Висок, слаб, посивял мъж излезе. Носеше тъмни слънчеви очила, тъмен костюм и бяла риза — типично облекло на федерален служител. Той се огледа наоколо, след това се изправи пред врата 103. Почука, почака, отново почука. Обърна се към колата и повдигна рамене.
— Кендъл! Отговори ми. Какво става?
Вторият мъж се измъкна от пасажерското място на колата. Беше Гиб Бърнууд.
— Рики Сю, трябва да слушаш. Моля те, не задавай въпроси. Няма време за въпроси. — Тя говореше бързо, кратките инструкции бяха от недоизказани думи и фрази и същевременно очите й не се откъсваха от двамата мъже през натоварения път отсреща. — Успя ли да запишеш всичко?
— Стенографирах го. Но не можеш ли да ми кажеш…
— Не сега.
Кендъл затвори. Сърцето й пулсираше в гърлото. Агент Брадок и Гиб се съвещаваха пред вратата на мотелската стая.
Все още не бяха я видели, но не бяха и търсили. Ако погледнеха към закусвалнята, шансът да я открият беше голям.
Агентът измъкна нещо от джоба на сакото си и се наведе над топката, с която се отваряше вратата. След секунди вратата на стая 103 се отвори. Те хлътнаха вътре.
Кендъл бутна вратата и се втурна по алеята между закусвалнята и складовите помещения. Освен една котка, която ровеше за закуската си, никой друг не я видя.
Алеята водеше към тесен паркинг зад редица едноетажни търговски постройки. Там беше оставила колата си предната нощ. Тогава такава мярка на предпазливост й се бе сторила смешна. Сега благодареше на Бога, че беше предвидила и такава възможност.
Напосоки избра улицата, по която тръгна, като караше нито много бързо, нито много бавно. Продължи но улицата, мина покрай елегантен, жилищен квартал, после покрай футболен стадион и накрая напусна чертите на града. Улицата постепенно премина в селски път, който водеше някъде. Или никъде.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
Те се срещнаха в Чатануга, в мотела, който бе посочила Кендъл по време на краткия телефонен разговор с Рики Сю същата сутрин. Баба й я притискаше до слабото си тяло и я галеше по косата.
— Милото ми момиче, разболяваш ме от тревога. В каква каша си се забъркала сега?