— Ще го преживееш. Винаги си била любопитна и смела. Тези две черти са ти били винаги полезни. Когато те видях за първи път в болницата, ти се оглеждаше наоколо, не спеше кротко в кошчето като всички останали бебета. Казах на майка ти тогава, че ти си нещо специално и никога не промених мнението си. — Очите й блеснаха. — Ти си необикновена. Приказни неща те очакват. Почакай и ще видиш, че съм права.
Събудиха се мрачни и унили.
Бабата на Кендъл натика в ръката й плик пълен с банкноти. Почувства се малко засегната, че ги приема, но нямаше друг избор.
— Ще ти ги върна веднага щом се установя някъде и намеря работа.
— Ти знаеш, че каквото имам е твое. И не се притеснявай, че съм изтеглила голяма сума от банката. От години събирам банкноти по различни кюшета на къщата.
— Ей! Ама ти си умна баба — каза Рики Сю като я потупа по гърба. — Харесва ми стила ти.
Кендъл се почувства по-спокойна като видя приятелството, което бе възникнало между тях. Не се страхуваше да остави баба си на грижите на Рики Сю.
— Ще се обаждам, когато мога — обеща им тя. — Но вероятно няма да мога да говоря много дълго при всяко обаждане. Може да включат телефона към апаратура за проследяване на обажданията. Трябва да очакваме всичко. Бъдете много внимателни.
Тя копнееше да им каже за бебето, което носеше, но реши да не говори. Разберяха ли за детето, щяха да се тревожат още повече. Освен това тя не вярваше и на собствените си сили. Можеха да успеят да я убедят да не потегля за неизвестни места и тя можеше да се изкуши да остане.
Настъпи неизбежното време за раздяла. Кендъл прегърна буйно баба си, като че ли се мъчеше да запази завинаги аромата и усещането за крехката и фигурка.
— Обичам те, бабо. Ще се видим веднага щом е възможно.
Възрастната жена я отдалечи от себе си и се вгледа дълго в лицето й.
— Аз също те обичам. Много, много. Бъди щастлива, дете.
Кендъл прочете в тъжното й изражение последно сбогом.
Знаеше, че вероятно вижда за последен път баба си и затова й се искаше да се вкопчи в нея и да не я пуска да си върви. Но съумя да се усмихне смело, макар и с треперещи устни.
Рики Сю, която плачеше шумно и без да се смущава, заяви че що се отнася до нея тя не желае никакви сълзи и сополи и избута баба й навън.
Кендъл ги гледаше през прозореца как се отдалечават и след това плака, докато я заболя гърлото. Защо да се страхува от Братството? Преди да се доберат до нея, тя ще е умряла от мъка.
Тя изостави колата си на паркинга на мотела в Чатануга и като употреби няколко от банкнотите, които получи от баба си, купи една таратайка по обява във вестника.
Колата я откара само до Денвър, където кихна задавено за последен път и спря завинаги. Тя я изостави на банкета край оживения път, повървя до близко намиращия се Мак Доналдс и над един голям сандвич прегледа обявите за жилища под наем.
Намери точно каквото търсеше в един стар квартал. Хазяйката й беше вдовица, която подпомагаше бюджета си като даваше под наем гаражна пристройка. Тя се намираше близо до клон на обществената библиотека, където Кендъл си намери работа.
Работеше много. Не намери приятели. Дори не си постави телефон. Когато бременността й стана очевидна и не можеше да избегне любезните подпитвания, тя отговаряше резервирано, с което обезкуражи по-нататъшни разпитвания.
Доколкото можеше да съди, нито едно от обажданията й във ФБР не предизвика някакъв интерес, още по-малко разследване. През няколко седмици тя се обаждаше в различен офис и съобщаваше на какво бе станала свидетел в Просиър.
Явно са я отписали като ненормална. Тя редовно гледаше националните новинарски репортажи и четеше периодичните издания, с надеждата да види съобщение за разкриването на тайна доброволна организация в Южна Каролина. Но такова съобщение не се появи.
Мъжете от Братството си оставаха ненаказани за убийството, а тя не можеше да направи нищо за това, без да рискува живота си. Но не можеше да седи без работа и да скръсти ръце.
Тя прекарваше извън работното си време в библиотеката като старателно събираше информация. Постепенно папката набъбна. Тя се състоеше от досиета на известните длъжностни лица в Проспър, неразкрити убийства, доклади за изчезнали хора, всичко, което един ден можеше да помогне за поставянето на членовете на Братството пред съда.
Кендъл не каза на Рики Сю и баба си къде се намира единствено заради безопасността им. Така, че тя научи за смъртта на баба си, едва когато се обади, както обикновено.
— Толкова съжалявам, Кендъл — разплака се Рики Сю, след като съобщи новината. — Къса ми се сърцето, че трябва да ти го кажа така.