Придвижването им по пистата до мястото за свързване с изхода към летището, отне почти толкова време, колкото и самият полет. Когато най-накрая самолетът спря, Джон разбута с лакти заобикалящите го пътници и забърза по-скоро да излезе от самолета. Веднага щом минаха през ръкава, полицай Фордхам побутна енергично Кендъл в най-близката женска тоалетна. Пепърдайн остана да се грижи за бебето и изглеждаше неловко в новата си роля на бавачка. Във всяко друго време Джон би се присмял на ергенската несръчност на приятеля си. Сега не можеше да събере сили за усмивка или закачка.
— Онзи неин съпруг какво представлява? — попита той. Въобще не го интересуваше, но трябваше да говори за нещо, за да не обръща внимание на бебето в ръцете на Пепърдайн.
— Не съм имал още удоволствието да го срещна. — Бебето бе спряло да плаче. Пепърдайн страхливо го люлееше. — От онова, което съм научил. Мат Бърнууд е известен тип бял супермен с класически костюм и жилетка. Красив, красноречив, образован и култивиран. Но едновременно с това е експерт по оръжия, старомоден и адски фанатик. Вярва, че баща му носи Господ в малкото си джобче. Каже ли му Гиб „скочи“, той пита колко високо. — Спря малко преди да продължи. — Всеки, който им се изпречи на пътя, трябва да се счита мъртъв.
Джон го изгледа проницателно.
— Тя е права, Джон — каза Пепърдайн, отгатвайки мисълта на приятеля си. — Спукана й е работата, ако те, или някой от техните приятелчета, се приближи към нея.
— Значи работата съвсем не е за бавачка.
— Съвсем не. Двамата Бърнууд може да са зад решетките, но пипалата им са дълги. За някои — може би за повечето — вероятно не знаем все още.
— Господи.
— Не трябва да я изпускаш от поглед. Бъди подозрителен към всеки.
Няколко минути по-късно жените се приближиха към тях. Кендъл пое бебето от Пепърдайн. Полицай Фордхам съобщи новината, която промени хода на събитията.
— Мисис Бърнууд не може да се качи на друг самолет, докато не се консултира с лекар за ушите си.
— Наскоро имах алергични проблеми — обясни Кендъл. — Налягането в кабината е сигурно причина за тези мъчителни болки.
Пепърдайн прехвърли оплакването към Джон.
— Отнася се за теб.
Макграт се обърна към нея, за първи път се поглеждаха право в очите. Не можеше да каже защо бе избягвал да я погледне отблизо по-рано. Може би от страх, че ще види нещо, на което няма да знае как да реагира.
Лайза бе изчезнала. Докато той бе изпълнявал задачи, тя се бе пренесла, като бе взела всичките си лични вещи и някои от неговите. Не бе оставила нито бележка, нито телефонен номер, нито новия си адрес. Нищо. Край. Съжаляваше само, че нямаше как да й каже, че въобще не му липсва. След напускането й той се бе радвал на уединението си. За известно време бе изхвърлил жените от живота си.
Но имаше нещо в тази тук…
Беше го погледнала право в очите, без да мигне. Тогава за първи път му се мярна подозрението, че е изключителен лъжец. Погледът й бе толкова спокоен, че трудно би минал за напълно почтен. Искреност до такава степен би могла да се постигне само с дълги упражнения.
Досети се, че тъй наречената болка в ушите беше хитрост, с която да се забави пътуването. Тя може да се опита и да избяга, да се изплъзне сред тълпата пътници на летището в Далас.
Все пак, в случай че болките са действителни, той трябваше да й осигури медицинска помощ и да ги пререгистрира за следващия полет.
Пепърдайн ги остави извън терминала. Когато се сбогуваха, той леко перна Джон по гърба.
— Забавлявай се, приятел.
— Ще ти го начукам — измърмори Джон. Приятелят му се засмя весело и махна на таксито, което го чакаше.
След това Джон нае също такси — с шофьор, който не говореше английски, две жени и плачещо бебе. С помощта на няколко думи и силно жестикулиране, той успя да обясни на объркания шофьор, че трябва да ги заведе до най-близката болница.
Когато пристигнаха, полицай Фордхам остана да чака във фоайето с бебето. Джон придружи Кендъл до стаята за прегледи. Една сестра измери кръвното й налягане и температура, зададе няколко уточняващи въпроса и ги остави сами.
Тя седеше на меко тапицираната маса за прегледи и клатеше крака. Джон пъхна ръце в джобовете си и като й обърна гръб, заразглежда залепената на стената цветна диаграма на човешкото кръвообращение.
— Страхувате се, че ще избягам?
Той се обърна.
— Извинете, не чух.
— Влязохте тук с мен, защото мислите, че мога да се измъкна през задната врата? — Той не отговори, но и не беше длъжен. Тя меко се засмя. — Нима си мислите, че ще изоставя бебето си?