— Е, какъв е проблемът? — попита Джон, кимайки към компютъра, за който знаеше, че е включен към многобройни национални и международни информационни мрежи.
— Очевидно има вирус в системата ни. Данните, които получаваме са пълна безсмислица. Опитваме се да го очистим от вируса.
— Обадете ми се, когато откриете нещо.
Джим се изкиска.
— Доктор Макграт е любопитен да узнае нещо повече за нея, за пружинките, които я карат да действа, а?
— Няма защо да се подиграваш, Джим — каза Джон, когато той се обърна, за да излезе. — Старите навици трудно се разрушават, това е.
— Можеш да се върнеш на работа, когато пожелаеш. Бих предпочел да работиш извън моя отдел.
Пепърдайн беше сериозен и Джон бе благодарен на стария си колега за гласуваното доверие, но отговорът му беше все още „не“.
— Твърде голямо напрежение. Сегашната ми работа е по-малко напрегната.
След това погледна към пътната карта, очерта пътя им от Тексас до Южна Каролина и допълни мрачно.
— Досега.
Спомените на Джон стигнаха до сутринта на злополуката. Когато излязоха от Бирмингам, той беше изнервен и нетърпелив да се освободи от мис Бърнууд и бебето й. Смяташе, че ще стигнат столицата на Южна Каролина около залез слънце. Веднага щом закусиха в кафето на мотела, той ги поведе към колата. Ръмеше кротко.
Колкото по на изток отиваха, толкова по-силен ставаше дъждът. Около обед нервите му се бяха изпънали до краен предел. Раменете го боляха от постоянното стискане на волана. Ругаеше на ум тировете с ремаркета, които го задминаваха със скорост, която той намираше за опасна, макар и на междущатска магистрала. Сигурно някой от шофьорите на камиони някъде напред бе направил нещо.
Джон веднага забеляза, че трафикът забави скоростта по всички ленти на платното. Постепенно тя спадна до влачене.
Той повиши звука на полицейското радио, с което бе снабдена колата и се заслуша с растящо нетърпение в разговорите между полицаите за голямата катастрофа, причинила задръстването.
Катастрофата, в която бяха пострадали няколко коли, беше в резултат на отвратителното време, което продължаваше да излива дъжд в цялата югоизточна област, причинявайки локални наводнения и други щети.
Според грубите изчисления на Джон, катастрофата бе станала мили пред тях. Трафикът бе спрян, за да могат колите от бърза и пътна помощ да стигнат до местопроизшествието. Но както съчувстваше на пострадалите хора, така и се дразнеше от закъснението.
Рути Фордхам седеше на предната седалка до него. Той й подаде картата и я помоли да потърси алтернативен път, който биха могли да вземат. Има един, му каза тя, но той ще ги отклони от посоката. Той реши, че е по-добре да шофира няколко допълнителни мили, отколкото да стои и да чака. Насочи се към близкото отклонение.
И точно така попаднаха на онзи черен път, където съдбата бе изпречила падналото дърво. Решението да се отклони от предварително набелязания път беше коствало живота на Рути Фордхам. Телефонът им беше свързан само с полицейския и затова не можеше да се обади в отдела в Колумбия. Самото полицейско радио беше претоварено от обаждания, свързани с катастрофата, затова той реши да не обърква допълнително нещата, като си послужи с техния канал.
Щом излязоха от междущатската магистрала, той възнамеряваше да спре и да използва телефонен автомат. Но такива нямаше по селските пътища.
Колко ли време са ги чакали в Колумбия, преди да ги обявят в бюлетина за изчезнали? Хората на Джим сигурно ги бяха проследили поне до онази болница в Стефансвил. Вероятно бяха открили и тялото на мисис Фордхам. Дали е имала семейство? — питаше се Джон. Заради нещастното решение колежката му бе загинала безсмислено. Още една смърт на сметката на Джон Макграт.
Какво, по дяволите, си мислеше? Докторът, разбира се, е отбелязал нараняванията му, но това е било всичко, което е могъл да знае.
По дяволите! Кендъл Бърнууд е била много хитра. Мислейки сега за престоя в болницата, Джон разбра, че тя не е оставила никакви следи. Нищо, за което да се хванат, за да ги проследят. За всеки, който би разследвал тяхното изчезване ще изглежда, че той, Кендъл и бебето са се изпарили във въздуха.
Сега забеляза, че тя бе спряла да тананика песничката. Чу, че но водопроводните тръби в стената тече вода и разбра, че е пуснала душа. Имаше на разположение само няколко минути преди да открие, че се е събудил.
Какъв гениален удар да го обяви за свой съпруг! Така бе получила възможност да говори от негово име, докато той не е бил в състояние. Но след като бе изрекла лъжата, тя бе принудена да продължи. И с това се бе справила хитро.
Всичките й отговори почиваха на истината. Всичко, което му бе разказвала за сватбения им ден и нощ, неговата история. Всичко почиваше на действителни факти. Освен, че тя му разказваше брачния си живот с Мат Бърнууд. Като се придържаше към истината, вместо да измисля друга история, тя не би могла да бъде разкрита лесно. Умно. Използваше и собственото му име, за да не направи случайно грешка. Изключително находчива.