Тя много се гордееше, че не оставя нищо на случайността и винаги планира нещата предварително. Досега, обаче, й е било безкрайно по-лесно, заради паметта му. Добре, каза си той, полицай Джон Макграт може и да е бил безпомощен, безпаметен и проснат по гръб през последните две седмици, но от сега нататък ще възстанови пълномощията си.
Той стана от леглото и закуцука до гардероба за чисто бельо. Гащетата му бяха спретнато сгънати в чекмеджето, отделно от чорапите му. Като истинска съпруга, помисли той саркастично, яростно затръшвайки чекмеджето.
Внезапният трясък прозвуча като оръдеен изстрел в притихналата къща и го сепна. Той спря, ослуша се и с успокоение установи, че шумът от душа още продължава. Разполагаше с още няколко минути, за да потърси пистолета си.
Прекалено интелигентна беше, за да го изхвърли. Ако и да не възнамеряваше да го използва срещу него — въпреки, че и това беше възможно — тя би го запазила като защитно средство. Можеха да се появят, останали на свобода, членове на братството, които биха я търсили навсякъде, докато не я открият. Не, не се е отказала от оръжието.
Джон прегледа чекмеджетата й, като се опитваше да не разбърка спретнатите купчинки от пликчета и сутиени. Не намери нищо и в бюрото. Върна се към леглото и пъхна ръка между дюшека и пружината, въпреки че не очакваше да го намери там.
Потърси и над гардероба. Тръгна лазешком по земята, за да види дали няма разхлабени дъски, под които може да го е скрила.
Шумът на течащата вода бе спрял.
Джон зарови ръце в косата си. Какво щеше да прави? Трябваше да вземе решение. Бързо. Веднага.
Впечатлението му от Кендъл Дийтън Бърнууд се бе оказало точно — тя беше умел лъжец. Притежаваше дързост и интелигентност да осъществи и най-смелите си планове, дори ако това означаваше фалшив брак с мъж, който фактически беше неин тъмничар.
По-нататък тя бе майка, страхуваща се за живота както на детето си, така и за своя. За да опази детето си, би стигнала до крайност.
Но дори и майчинството не можеше да оправдае отвличането на федерален полицай. Тя бе нарушила повече закони, отколкото можеше да изброи в момента. Негово задължение беше да я достави на съответните власти. Това трябва да направи. Каквито и средства да са необходими.
Той излезе в коридора. Вратата на банята бе леко открехната. Като се опитваше да не издаде звук, той бавно тръгна към нея и внимателно я побутна. Тя безшумно се отвори.
Кендъл стоеше изправена пред мивката. Косата й току що изсушена с кърпа, стърчеше около главата й като мокри шипове. Беше само по пликчета. Едната й ръка бе вдигната над главата, защото се пръскаше с дезодорант.
Тананикаше си нещо неопределено и приятно фалшиво. Той не си позволи усмивка. Не си позволи и по-нежна мисъл.
Исусе, би ли могъл да се справи с това?
Щеше да е адски трудно, може би най-трудната задача в кариерата му. В двете му кариери.
Въпреки, че хиляди инстинкти се опитваха да го задържат назад, той си наложи да се приближи. Страхуваше се, че може да го зърне с крайчеца на окото си в огледалото, но тя не погледна, дори когато се приближи на половин метър разстояние. Постепенно отпусна патерицата от подмишницата си и здраво я хвана. Тогава с другата си ръка я сграбчи високо за ръката и я обърна към себе си.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТА
— Какво значи „изчезнала“? — Гиб Бърнууд не възприе никак спокойно новината. Гласът и погледът му бяха убийствени.
Адвокатът на Бърнууд остана невъзмутим. Кръстосал дългите си крака, с прибрани в скута изнежени ръце, Куинси Ламар представляваше истинско въплъщение на южняшка елегантност и аристократичност.
Изглеждаше така, като че ли никога през живота си не бе похващал работа. Костюмът му бе безупречно ушит, френските маншети на ризата му бяха прихванати с копчета с инкрустирани диаманти. Косата му бе зализана, а ноктите блестяха.
На Гиб му се повръщаше от женствения му вид. Търпеше Ламар заради репутацията му на най-сръчен, най-предпазлив и най-корумпиран адвокат по наказателни дела, който можеше да се купи с пари. Някои от най-големите престъпници на Юга, дължаха свободата си на Куинси Ламар.
— Как така избягала? Кога? — заразпитва Гиб.
— Така както разбрах, няма я повече от две седмици.
— Две седмици! — изкрещя разярено Гиб. — И чак сега да разберем? Защо не са ни казали по-рано?
— Не виждам защо ми крещите, мистър Бърнууд. Казах ви всичко, което знам, веднага щом го научих.
Гласът на Ламар беше мек и гладък като коприна. Като алкохолна напитка успокоителният му глас звучеше безобидно. Но успяваше да напипа невралгичните точки на съдебните заседатели или на опонента си и да нанесе решителен удар.